Bloody crown

Болка

Някога искали ли сте да върнете времето назад? И то точно до момента, в който се чувствате най-добре? Е, аз бих направила точно това сега, но не мога. Защо? Защото животът е прекалено несправедлив към мен.

Стоят по средата на ''вълшебната'' река и гледах как Хари лежи близо до прекършеното дърво. Не можех да направя и една крачка. Страхувах се. Не само от това, което се случи току-що, а от всичко през изминалите две седмици.

-Хари.- казах съвсем тихо, но като чели той ме чу и повдигна глава съвсем леко. О боже! Той е жив! След такъв удар никой не може да уживее... но... той не е като другите. Той е вампир!

-Джени...- но не можа да довърши или поне аз не го чух, защото в следващата секънда усетих нещо мокро на устата си и в следващия момент всичко стана черно.

***

Събудих се, но не можех да отворя очи. Нямах никакви сили.

Опитах се да махна косата от лицето си, но усетих стегнати въжета около китките ми. После разбрах, че и краката ми бяха завързани и бях прикована към някакъв стол.

Отворих очи, но навсякъде около мен беше черно. Подухваше и отнякъде вятър, но много лек.

След време чух отваряне на врата и се обърнах към изтичника, но пак нищо не виждах.

-Я гледай ти!- чух мъжки глас.- Някой май се е събудил!- продължи и чувах как с бавни крачки се приближава до мен. Боже!- Как си Дженифър?

Не отговорих. Все едно нещо на устата ми пречеше и тогава усетих тиксото. 

-О, но къде са ми обноските!- възкликна и в следващата секунда остра светлина озари всичко. Още не можех да видя нищо.- Трябва да се започнаем както подобава, защото аз знам всичко за теб, а ти нищо за мен.- и тогава го видях. Беше малко пълен, на около четиресет и пет години и носеше половин маска на лицето си. Забелязах, че беше насочил едната си ръка към мен.- Аз съм Саймън- твой, може би, враг или много добър приятел, зависи от решението ти.

Аз само измрънках нещо опитвайки се да се махна от тиксото, но неуспешно.

-Позволи ми.- той протегна ръката си към мен и спонтанно отлепи тиксото, а от мен излезе тих стон на болка.

-Защо съм тук?- попитах с пресипнал глас.- Какво искате от мен?- вече усещах сълзите си.

-За сега- нищо. Само искам да изпратиш едно съобщение на семейство Столънс.- каза това докато ме развързваше от стола. Веднаха си хванах китките и започнах да ги разтривам, дори бяха станали червени.

-Само това ли?- попитах учудена.

-Е, естествено има и уловка.- след това усетих силна болка в цялото си тяло и започнах да се гърча на земята от неописуемото чувство.- Кажи на приятелчето си, че имаш една седмица живот. Ако до тогава не ми донесе каквото искам...- и недовърши. Крещях, молех го да спре, но как? Та той дори не ме докасваше, а болката се увеличаваше. По едно време просто спря. Всичко спря.

Погледнах нагоре, но бяк сама. Нямаше никой около мен. Станах от пога и тръгнах към една врата.

Когато излезнах разбрах, че се намирах в гората. Същата, в която Хари ме заведе, но сега бях сто пъти по-уплашена. Всеки звук ме плашеше и се оглеждах навсякъде докато ходех в непозната посока. Само звука от водопада ме водеше към същото място. Дано е все още там.

Преминах през някакви храсти и всичко си беше същото както преди. Дървото беше наред, но НЕГО го нямаше. Къде е? Сигурно е решил, че съм избягала и е тръгнал направо към новата си жертва. Сигурно така правят ТЕ.

-Повярвай ми, не сме толкова отвратителни!- каза глас зад мен и аз моментално се обърнах. Видях Зед, а зад него стоеше Джема.

-Вие какво правите тук?- опитах се да го кажа по най-спокойния начин, но не ми се получи много добре. Те започнаха да се приближават, но аз също отстъпвах назад.- Стойте далеч от мен!- крещях.

-Спокойно.- започна Джема.- Ние няма да те нараним.

-Да, но други вече го направиха заради вас.- още виках. Исках да покажа, че съм силна и няма да се разплача за това просто виках като луда.

-Какво?- чу се друг глас зад мен. Пак се обърнах и там видях Хари. О супер, аз се появих и веднага надуши кръвта ми.- Какво е станало? Кой те е наранил?- говореше с нотка на ярост в гласа си.

-Казваше се Саймън...- започнах да говоря по-тихо.