Bloody crown

Не те обичам!

Вече не виждам никакъв шум и преценявам, че е достатъчно безопасно да слезна и да се отдалеча колкото се може по-далеч. 

Изправям се полека, но по едно време чувам как нещо се пропуква. Замръзвам намясто, защото усещам, че клонът няма да ме издържи още дълго. Изчаквам известно време, в което нищо не се случва и продължавам да се изправя, за да стигна стъблото. Тъкно да го хвана и чувствам как вече нямам достъп нито с клона, нито с дървото, а само с твърдата земя. За жалост паднах много шумно и може и да са ме чули. Нямам време за губене!

Започвам бързо да се изправям и когато стъпвам на десния си крак усещам силна болка в коляното. Поглеждам надолу и забелязвам, че не е на правилното място. Опитам се да го наместя, но болката е прекалено силна, за да предприема каквито и да е действия с него.

И сега какво? Не мога да ходя, защото кракът ми е, да се надяваме, разместен и много боли.

Може би ще използвам крилата си! Но това е абсурдно, защото те си правят каквото си поискат и едва ли ще сме на едно мнение. Поне ще се пробвам.

Затворих очи за да се концентрирам, но и защото болката в крака ми се усилва и чувствам как пулсира. Не знам обаче какво точно се очаква да направя, за да ги активирам.

Представих си как съм в небето и се нося сред облаците. Но все още усещах как съм на земята... Май ще отнеме време.

***

Вече ми писна! От поне един час се мъча да полетя, крака ми вече се поду и почти не го усещам и на всичкото отгоре ръцете ми се оказа, че кърват заради падането от дървото по лакти. Сега няма как да не ме намерят от миризмата ми.

Ако тези крила не полетят ще взема най-острия предмет до мен и ще ги изтръгна от себе си! Не ме интересува дали ще боли гот...

И в този момент се случи нещо великолепно. Крилата ми започнаха да се движат в синхром докато краката ми спряха допира си със земята. Та аз летя! Не мога да повярвам!

След няколко минути, в които бях вече на няколко метра от земята чух как някой излиза от храстите.

-Дженифър!- извика в изумение Хари. Погледнах го злобно и приготвих крилата си за дълъг полет.

-Ако си дошъл, за да ми удариш още един шамар, спести си го!- съскам към него.

-Дженифър, никога не бих ти посегнал. Не знам какво стана с мен. Помислих си, че единствения начин да те накарам да спреш да говориш глупости.- заяви и започна да се приближава към мен, но гледаше нагоре.- Прости ми.

От близко вече се виждха многобройните сълзи из цялото му лице. За момент си помислих, че мога да му вярвам, но нещо дълбоко в мен ме разубеди и пак върнах леденото си изражение.

-Ти може и да ме обичаш, но аз- не!- след тези думи той започна да клати глава в отрицание и нови сълзи се наместваха под очите му.- Вие просто ми разказахте за миналите ми животи и че във всеки един от тях съм била влюбена в теб истински. Сега е различно. Мислех си, че съм влюбена в теб, заради думите на останалите, но истината е, че не изпитвам нищо. Съжалявам.- казах последното от съжаление. Накарах крилата ми да започнат да ме издигат, а болката в крака ми продължаваше да се увеличава.

-Не знаеш какво говориш. Сега просто си объркана, а и проклятието гласи, че рано или късно ще се влюбим. Това е като закон.- казваше с тъжен поглед.

-Проклятие вече няма!- изкрещях.- Аз го развали докато ях при сатаната. 

-Не можеш да ми го причиниш!- започна да вика.- Колко векове наред чаках само, за да усетя устните ти, да видя очите ти пълни с живот, да прегърна крехкото ти тяло. Писано ни е да сме заедно с или без проклятие!

Не казах нищо, защото вече бях прекалено далеч. Добре, сега трябва може би просто да се наведа и да дам воля на крилата да правят каквото искат.

-Дженифър! Ще те намеря където и да си! Каквото и да стане аз ще съм до теб!- крещеше след мен, но накрая се отказа, виждайки на какво разстояние сме един от друг. Неусетно почувствак сълзи да се стичат като порой от очите ми, но не се чувствах никак зле. Не усещах вина, а вътрешно все едно се разкъсвах.

Това сега няма значение. Сега трябва да намеря някакво скривалище!