Bloody crown

Дойде вашият край!

Накарах всичко в тялото ми да заработи с пълна сила, за да мога да дам колкот се може повече енергия на мозъка си. Може би, ако ги надвия физически ще изгубят контрол над тялото ми и Хари ще може да ги довърши.

-Искаме само да те попитаме, ти откъде знаеш, че е още жива?- започнаха да говорят гласовете. Разбрах, че не комуникират с мен, за това бързо отворих очи, за да разбера какво става, но в следващия момент загубих цялата си концентрация и всичко се провали.

-Знам го. Тя е силна.- отвърна Хари, но в погледа му се четеше колебание. Крилата му се изсмяха и продължиха.

-Глупак! Живееш в голяма заблуда!- и продължиха с гадния смях, наподобяващ нещо като грачене. Не, Хари, не им вярвай!

-Наистина ли си мислиш, че можеш да ме заблудиш с празни приказки?- смехът секна.-  Усещам, че тя е там някъде. Много добре си изигра ролята, казвайки, че ТИ не ме обичаш. Но аз знам, че ТЯ никога няма да го каже. Сега, как искаш да те убия- ще откъсна първо едното, а после и другото, или направо и двете?

Крилата не казаха нищо. Просто отлетяха нагоре към небето. Какво са намислили? 

Прости се с скъпоценния ти вампир. Някой се провикна в главата ми. След това на фона на синьото небе се появи гората, докато не се виждаха само дърветата. Започнахме да се спускаме бързо надолу.

В ума си виках на ум и се опитвах със всички сили да ги отстраня от целта им. Започнах да си представям различни моменти от моя живот и да пея някакви песнички с цяло гърло. По едно време усетих нещо като заметресение и отворих очи, после бързо ги затворих, виждайки какво става отвън. Навсякъде имаше само храсти и клони. 

Може би съм успяла!

В следващия момент зрението ми се замъгли и усетих силна болка по цялото ми тяло. Премигвах усилено, за да ми се избистри погледа и видях отнова храстите, но този път усещах малките иглички, заболи се по цялото ми тяло. Болката беше ужасна, но радостта, която изпитвах от това, че съм се освободила, бе по-силна. Толкова, че да забравя всичко останало.

Отнякъде се чуваха чупенето на малки клонки. Обърнах главата си, но веднага усетих болка във врата и я върнах. Боже, дано няма нищо счупено! И сега като се сетих, мисля, че крака ми още не е добре. Вече почти не го усещам!

-Сега дойде вашият край!- извика някой. Помислих си, че ще усетя нещо като огнестрелна рана. Мислех, че много ще ме боли, но това не се случи. Чувството е все едно те пробождат с игла, за да ти вземат кръв. Но след това се чувстваш леко замаян, питаш се какво правиш тук, защо правиш тези глупости...

Може би, защото знаеш, че рано или късно ще ти се върне!