Bloody crown

Гняв

Гняв. Това е чувството, което хората изпитват когато са ядосани на нещо или най-често на някой. Това е едно от многото човешки чувства, които ни обладават в различни моменти. Понякога изпитваме радост от това, че сме с любимите хора, гордост- от това, че сме преодоляли предизвикателството, тъга- от загубата на нещо ценно и стигаме пак до гнева. Това неописуемо чувство когато ти идва на направиш глупости без да мислиш за последствията. То превзема тялото ти и те кара да вършиш неща, за които дори и не си подозирал, че си способен. Но после всичко изчезва и се появява горчивата реалност, в която ти си виновния и си понасяш последствията от стореното.

Сега изпитвах точно това. Не разбирах какво се случва с мен от седмици, а този разговор, който чувам сега все повече ме обърква.

Накрая се ядосах, ударих вратата с всичка сила и нахлух вътре, което предизвика погледите на всички да се насочат към мен.

-Писна ми от вашите тайни и разговори, които провеждате зад гърма ми. Аз не съм ви кукла която да размятате насам-натам.- крещях им и гледах най-вече Хари, защото той най-много ме обърка.- Или ми казвате всичко, или излизам от тази къща и ще отида при семейството си, после до полицията където ще ви арестуват за отвличане, а може и ще ви пратят в клиника за психично болни!- заплаших ги. Не знаеха каква мога да бъда.

-Добре!- каза Джема.- Ще ти кажем всичко. Само се успокой!

-Защо всички ми поватрят да се успокоя? Да не мислите че ще прегрея и ще се запаля?- беше сърказъм, но всички ме гледаха сериозно.- Шегувате се, нали?

-За такива неща- никога!- потвърди Зед, който беше седнал на масата.

-Просто започвайте да разказвате!- скастрих ги.

-Преди повече от педесет века ние с теб бяхме заедно.- започна Хари.- Бяхме влюбени и то много.- говореше с усмивка на лице.- Аз обаче бях ангел. Цялото ми семейство бяхме ангели, а ти беше търсач. Това са ангели без крила, изпратени на земята с мисията да убиват демоните, криещи се на нея. Един ден аз те срещнах на едно празненство, горе на небето, и се влюбих от пръв поглед. За жалост Луцифер също беше там и мразеше най-много мен за това, че му отрязах крилата.- след това усмивката му падна и се появи яростта.- Точно в деня на сватбата ни той ни прокле. На всеки двайсет години да се срещаме, да се влюбим и след това ти да умреш по един или друг начин.- виждах сълзите в очите му.- После се прераждаше и пак наново. Но това не беше всичко. Той превърна и цялото ми семейство във вампири, за да може да нямаме закрила от Бог повече и така да се наслаждава повече на изтезанията ни. Това е. 

Още не можех да повярвам. Значи всичко се е повтаряло от хилядолетия, а аз дори не си го спомням.

-Значи запознанството ни в училище не е било слчайно?- обърнах се към Джема.

-Не. Просто трябваше да се започнаем и реших, че това е най-нормалния начин.- отговори просто.

-Имам нужда от чист въздух.- казах почти шепнейки, защото бях в огромен шок от случващото се.

Излезнах от кухнята, а после и от къщата и се насочих към гората. Тичах по една малка, почти незабележима пътечка. Някой от клоните деряха ръцете ми, но не им обръщах внимание.

Накрая се показа една празна поляна пълна с глухарчета. Паднах на колена и започнах да асимилирам чутото преди малко, но не можах да се концентрирам от многото гласове в главата ми, които повтаряха едно и също.

,,Бяхме заедно."

,,Лудо влюбени.''

,,Запознанството ви е било лъжа.''

,,Живяла си в заблуда.'' 

-СТИГА!- извиках и се сринах тотално. И психически и физически. Започнах да плача, сълзите ми капеха по тревата и не спираха. Не можех да се овладея. Исках да спра да плача, но не можех. Исках да стана и да се покажа като един слиен човек, ако вече мога да се нарека така, но не можех.- Искам всичко да свърши.- говорех си сега.- Искам да не се бях раждала, да не бях стигала до тук. Не мога да понеса всичко това.

След няколко минути успях най-накрая да отворя очи и видях, че навсякъде около мен имаше черни рози. Какво става тук? Защо са тези черни рози?

А нам-странното беде, че не бяха откъснати, а си личеше, че растяха от земята.

Станах бързо и се махнах от черния кръг. По-добре да се прибирам. Но на къде да поема...? Вече беше тъмно и не виждах къде пеше пътечката, по която дойдох.

След няколко минути в мислене накъде да тръгна просто поех по един път. Вече чувах други гласове. Те сякаш ме насочваха.

,,Върви напред!''

,,Слева пътеката. Тя ще те одведе до дома!''

Не знаех защо, но им се доверих и ходих смао направо. По едно време докоснах едно дърво и се случи нещо странно. Усещах, че е живо. В него има живот, който е започнал преди поне седемдесет години. Това е невероятно, но и въщото време страшно. Махнах ръката си от дървото и започнах да тичам само направо както ТЕ ми казаха.

След пет минути се озовах точно в задния двор на голямото имение. Вече ненавиждах това място.