Of

470 44 5
                                    

Събудих се от лек полъх. Лениво отворих очи и с изненада установих, че се намирам... на сред широка поляна с цветя. Надигнах се в леглото и се огледах. Как изобщо се бях озовала там? В този момент той се появи.
"Добро утро."-каза и.. за първи път се усмихна. По-прекрасна гледка не бях виждала.
"Добро да е. Ъм... как се озовах тук?"-попитах го, но не отговори. "Ти ли ме доведе?" Той кимна.
"Защо?"
"Защото исках да ти покажа това място. Красиво е."
Боже.. гласът му сякаш ме омагьосваше. Бе толкова звънък и нежен. Тогава за първи път стоеше толкова време с мен и успях да го огледам. Беше нечовешки красив- с тъмни топли очи, меденоруса коса и носеше бели дрехи. Около него имаше светлина. Толкова много светлина.. Не ми стигат думите да опиша този човек.
"Така е. Но съм много съм объркана. Ще ми кажеш ли поне името си?"
"Джимин."- отговори срамежливо.
"Приятно ми е, Джимин. Аз съм Вероника."- усмихнах му се аз.
"Знам."
"Оу.. добре. Та... ще ми кажеш ли каква беше онази бележка на бюрото ми и ти ли стоиш зад всичко, което ми се случва? А и защо те виждам??"
"Много бързаш. Припряна и любопитна си. Ще ти разкажа, но не сега."
"А кога? Ако продължа да се оплаквам на мама и татко ще ме пратят в психиатрична клиника. Особено ако разберат за теб."
"Значи няма да разбират."- каза той.
"Разкажи ми."
"Търпение."
"Н-но.."-понечих да кажа нещо.
"Няма но. В подходящия момент ще разбереш всичко."
"Защо ме пазиш? Защо изгони онова момче? И опари съученичката ми? Каза да не се доверявам."
Тогава Джимин се доближи до мен и сложи ръка на главата ми. Усетих топлината му, не можех да продумам, въпреки че исках. Не знам какво ми направи. Просто... някак си.. му вярвах. Затворих очи и ми се стори цяла вечност докато ги отворих отново. Бях отново в стаята си, бе рано сутринта и всичко бе тихо и спокойно. Сякаш никъде не бях ходила.
Ще разбера кой си, Джимин. Не мога да чакам. Трябва да знам.

A Friend Where stories live. Discover now