A Friend

Бягството

Писна ми да чета. Отговорих си на въпроса защо Джимин започва да развива и други способности като да докосва предмети отдавна. Прибрах книгата на мястото ѝ и като никога седнах да си пиша домашното.
Два часа по-късно се оказах с главоболие и реших да си легна. Сложих си слушалките и се отпуснах спокойно в леглото си.
По едно време усетих как някой ме хваща за крака. Отворих очи и видях баща ми. Опита се да говори с мен, но аз не го отразих. Той се отказа и излезе от стаята. Аз не излязох от нея до часа за лягане.

На сутринта се облякох, взех си чантата и се изнизах преди мама да ме види. Хванах автобуса за училище, отново ме спъваха и замеряха с някакви листчета. Седнах най-отзад на празните седалки и си сложих слушалките. По едно време забелязах как някакво момче ме гледа. И като се замислих си спомних, че е онова, в което се блъснах миналия ден. Отклоних погледа си. Той обаче своя не. Погледнах го пак и му повдигнах вежди, сякаш питайки "какво?", но той не реагира. Изнервих се, махнах си едната слушалка и креснах:
-Какво си ме зяпнал пък ти?! Толкова ли съм ти интересна?
Момчето се сепна и сведе поглед. Боже.. това ми беше толкова познато.. Както и да е, вече не ме зяпаше и можех свободно да си слушам музика. След около 20 Мин стигнахме сградата на училището, всички слязоха на рояк, а аз и това странно момче слязохме последни. Даде ми път, аз просто кимнах и заминах.
Когато влязох в класната стая, съучениците ми трескаво говореха за нещо, но млъкнаха веднага щом ме видяха. Реших да не обръщам внимание и си седнах на мястото. Часът започна и всичко беше наред. Нито коментари, нито бележки.. погледи.. нищо. Сякаш не бях там. Това ми хареса, реших да се насладя на момента, защото не знаех колко дълго ще продължи. Така беше още два учебни часа. Дойде време за едната ни по-дълга почивка преди обедната и повечето се разбягаха навън. Аз и една групичка от класа останахме вътре.
Отворих дневника си и тъкмо се приготвих да пиша, когато върху мен бе изсипано цялото кошче, иначе стоящо до вратата. Започнаха да се смеят. Аз побеснях.
-Какво ви става, по дяволите?! Защо го направихте?
-Не схвана ли? Не те искаме тук, никой не те иска! Ето... един голям боклук е покрит с други по-малки... много ти подхожда между другото.-изказа се едно от момичетата.
-Къде е тайният ти пазител сега, а? Няма ли да ни подпали?-изсмя се друга. Усетих как сълзи се събират в очите ми. Хванах си дневника и чантата и изхвърчах през вратата. Не знаех къде да ида.. не исках и да се прибирам, исках просто да изчезна.. толкова завиждах на Джимин.. Боже! Не беше за вярване. Поседях малко на спирката, за да помисля. Проверих портмонето си за налични пари или кредитни карти. За щастие имах останали от стипендията ми в предишното училище.
Знаех точно какво да направя. По най-бързия начин се прибрах до вкъщи, извадих си куфара изпод леглото и сложих набързо малко дрехи, обувки и други нужни вещи. Взех си храна и тръгнах към летището. Таксито дойде почти веднага и потеглихме.
Знаех къде да отида.. дори имах ключ. Само се молех всичко да мине по план и да стигна в Ню Йорк невредима.

Хора, благодаря, че следите книгата. Значи много за мен❤️
Дано наистина ви е интересна.