Because

460 44 1
                                    

-Джимин, какво става? Къде сме?-попитах аз, но сякаш той не ме чуваше. Подаде ми ръка и ми се усмихна. Гледах го известно време и накрая поех ръката му. Джимин ме придърпа към себе си толкова близо, че усещах топлия му дъх. Сложи другата си ръка на кръста ми и ме погледна в очите. Аз от своя страна сложих своята на рамото му и му се усмихнах срамежливо. Чувствах как се изчервявам.
-Обичам те.-рече той и целуна нежно челото ми.
Той какво каза току-що? Не можах да повярвам. Съвсем се обърках.
-Джимин.., какво правиш?
Отново не отговори, сякаш... хем бях там, хем не бях. Тогава ми светна. Той не виждаше мен, не бях себе си. Бях годеницата му. Изглеждаше, че пресъздава моменти от живота им. Спрях да се опитвам да говоря с него и просто танцувах.
По едно време няколко мъже нахлуха в салона и ни прекъснаха.
-Той трябва да дойде с нас. Не създавай проблеми.
Отне ми няколко секунди да осъзная, че говореха на мен. Понечих да кажа нещо, но те тръгнаха към нас. Джимин дори не се опита да се бори. Преди да го отведат успя да ми каже:
-Скрий я. Не им я давай, дори да ме убият! Не им я предавай! Не ме търси, просто забрави.
В следващата секунда останах съвсем сама насред огромния и студен салон. Докато се опитвах да се осъзная, чух звук на пропукване от всички страни. Огледах се и видях как всички огледала се чупеха и парченцата летяха право към мен. Изпищях и веднага предпазих лицето си с ръце.
-Вероника! Вероника, събуди се, мила. Просто сънуваш.
Отворих очи, все още пищейки. Видях мама пред себе си, гледаше ме много уплашено.
-М-мамо?- продумах аз и се изправих в седнало положение.
-Пищеше като заклана. Какво сънува, за бога?!
-Не помня.-отвърнах аз и изтрих сълзата си.

A Friend Where stories live. Discover now