A Friend

/27/

-Аз..нямам нищо против да те обичам дори и при тези обстоятелства.- изхлипах аз.
-Как може да говориш така? Не заслужаваш това. Ти си прекрасно момиче и трябва да си с някого, който задължително не бива да е -
-Не го казвай!-прекъснах го аз, слагайки ръка пред устата му. -Аз вече направих своя избор. Откакто ти се появи в живота ми не съм самотна вече. И не си като другите момчета.
-Да, защото не съм от този век. Дори от миналия не съм.-разсмях се след този коментар, нищо че въобще не ми беше до смях.
Последваха минути мълчание. Аз го наруших.
-Какво.. ще стане сега? Ти ми разказа историята си. Разбра за чувствата ми... какво остава?
-Трябва да те пазя.
-И докога? Колко дълго това ще продължи?
-Искаш да си тръгна ли?-попита натъжено той.
-Напротив! Искам да останеш... завинаги.
-Не, миличка. Един ден сама ще поискаш да си тръгна. Няма да имаш нужда от мен.
-Винаги ще имам нужда от теб.
Джимин въздъхна уморено. Не искаше да спори и просто ме остави. Облегнах глава на рамото му и хванах ръката му.
-Сигурно се чувстваш ужасно. Съжалявам, че съм ти такава беля на главата.
Той се разсмя.
-Моля ти се! Каква беля? Все пак аз сам реших да ти се покажа. Не помниш ли? А що се отнася до чувствата ти.. искам да знаеш, че ги уважавам.. и съм поласкан. Много.
-Но винаги ще обичаш само Розали, нали?-попитах аз и стиснах очи в очакване на отговора му, сякаш чаках да ми отлепят лепенката от рана и се приготвях за болката.
-Да.
Защо ли не се изненадах.