A Friend

Разкрита

Събудих се от алармата. Полежах известно време в леглото преди да стана. Предвид случващото се нямах никакво желание да ходя на училище.
След неимоверно усилие успях да стана и да отида да се измия. Правех всичко толкова механично.. мислех си само за съня от снощи. Толкова ми се искаше да е реалност.
Слязох на закуска, но не обелих и дума с родителите си. Още ми бяха сърдити от предния ден. Изнизах се мълчаливо и отидох да чакам автобуса на спирката.
Докато си седна на мястото ме спънаха поне три пъти, кикотеха се и говореха какво ли не зад гърба ми.

В училище
-И така, ученици.. кой трябваше да подготви презентацията за Първата световна война?
-Вероника, госпожо.-обади се една от "добронамерените" ми съученички и всички, включително и учителката, погледнаха към мен. Опа..
-Аз... ъъ.. с-съжалявам, но не мога да представя презентацията. Не съм я правила.-шушуканията започнаха отново, а госпожата се намръщи. Спечелих си поредната слаба оценка. Бях забравила да го свърша и сега се забърках в още по-голяма каша. Нервите ми не издържаха и се разплаках. Излетях от стаята и се затичах към тоалетните. Блъснах едно момче, докато тичах. Щеше да ме напсува, но видя, че плача и се сдържа.
-Извиянвай.-казах аз.
Не го изчаках да каже каквото и да е..
Затворих се в една от кабинките и се наплаках. Излязох, измих лицето си и се върнах в класната стая. Едва изчаках часът да свърши, грабнах си чантата и се прибрах.
Реших да се разсея и да потърся книгата, за която ми каза Джимин. След половин час, прекаран на прашния таван, слязох в стаята си с книгата в ръце. Заключих се, седнах на леглото и се зачетох.
В тази книга (писана явно от някой луд) пишеше, че духовете могат да изграждат по-стабилна връзка със света на живите и да докосват неща, само ако някой жив човек стане емоционално привързан към тях. Сякаш е като даване на власт или нещо такова. Най-силното и възможно чувство, което можело да свърши работа било любовта. Преминах с пръст няколко пъти през тази думичка. Очите ми се навлажниха.
-Вярно ли е?-попита Джимин, а аз се ококорих.
-Откога си тук?
-Попитах вярно ли е?  Обичаш ли ме?-не беше ядосан. Беше объркан, притеснен и може би доста изненадан. Защото знаеше, че не е редно.
-Аз.. аз..-сълзите потекоха, затворих книгата и скрих лицето си с длани.
-Шш, не плачи.- прошепна Джимин и седна до мен. Сложи ръка на гърба ми и започна да ме разстрива.
-Прости ми!-изрекох измежду хлипанията.-Съжалявам, просто не можах да забраня на сърцето си да иска, каквото иска.
-Няма за какво да ти прощавам. Да обичаш не е грях. Но да обичаш толкова много човек, когото не можеш да имаш е равно на смърт.