A Friend

Know

-Джимин..
-Да? Какво има?
-Онзи ден, когато ми прошепна на пътя, че ще умра и онзи шофьор за малко не бе блъсна.. в болницата той каза, че ти е брат. Но това не е възможно, нали? Смисъл, ти си живял през 19 век, а този мъж бе на около трийсет и... жив!
-Той е болен. И също ме вижда, но понеже съм млад, си е въобразил, че съм починалият му брат и всеки ден ходи на гробищата, за да ме посети. Сам-самичък е.
-А ти какъв си му всъщност?
-Пра-пра-пра дядо.-отговори Джимин и се почеса по врата.
-Ама как?? Чакай малко! Ако си му пра-пра-пра дядо, това означава, че родът ти не е спрял до теб, когато си умрял, а ти нямаш братя и сестри. Дете ли си имал?!-направо очите ми щяха да изкокнат.
-Да. Имах син. Малко след като годеницата ми роди я убиха. Три дни преди сватбата ни.. Толкова много я обичах.. бях съкрушен. А когато виждах детето не ми ставаше по-добре. Опитах се да се грижа за него, наистина опитах.., но загубих разсъдъка си и докато се усетя бях затворен в психиатрия. В последствие ме излекуваха, но по някаква причина не ме пускаха да си ида. Не бях виждал сина си от години, родителите си също.. и най-после, когато успях да се измъкна-
Джимин бе прекъснат от майка ми, която влезе в кухнята.
-О, прибрала си се. Как беше в училище?
-Тъпо. При теб?
-И при мен. Искаш ли да прекараме малко време заедно, миличко?
-Хм... какво предлагаш?- погледнах я аз с широка усмивка.