Are

417 42 0
                                    

-Глупости! Каква ти красота.-подсмихнах се аз и погледнах към преплетените си пръсти.
-Напротив. И за стандартите по мое време, и за сегашните-си много красива млада дама.
-Б-благодаря ти. Ъм... какво правиш тук?
-Пазя те. Винаги те пазя, винаги съм до теб, дори когато не ме виждаш.
-Но аз не съм в кой знае каква голяма беда. Или просто изкупуваш някакъв грях?
-Оставих детето си, не бях способен да се грижа за него. И съжалявам и сега, когато вече не съм жив. Нямам възможност да пазя сина си, затова искам да пазя теб. Докато не ти разкажа цялата история и не усетя, че си в безопасност с някой жив, който да е до теб.
-Значи.. ме приемаш като.. дете? Един вид като твоя дъщеря?-повдигнах вежди аз. Струваше ми се адски странно. Дори по-странно от това, че говоря с призрак. Да... наистина бе доооста по-голям от мен, защото е живял отдавна, но животът му е приключил рано и тогава е бил млад мъж. От тази гледна точка не изглеждаше като баща. Още по-малко моя.
-Ами... хм. Това май не ти се нрави.
-Да, не ми се "нрави", Джимин.
-Но..-
-Вероника, миличка? Сама ли си говориш? Има ли някои при теб?-обади се мама, която явно вече стоеше пред моята пробна.
Джимин ме погледна леко натъжено и изчезна.
-Не, мамо. Сега излизам.-обадих се с въздишка. Съблякох роклята, метнах я изнервено на столчето, облякох своите дрехи и излязох.
-Какво стана? Какво мери?
-Рокля.
-И? Не ти ли хареса?
-Напротив, даже мислех да я купя, но се отказах. Настроението ми...изчезна.

A Friend Where stories live. Discover now