The Heartbreakers

Тринадесета глава

Седемстотин шейсет и две. Толкова снимки бях направила до сряда следобед. Сигурно си мислите, че сред тях имаше поне една свястна, но не. Всички бяха боклук.

Тази нощ момчетата щяха да участват в някакво телевизионно шоу и аз реших да използвам възможността да прегледам свършеното дотук. След като свалих файловете на лаптопа си, започнах да преглеждам снимките, с надеждата да отделя подходящи за блога. В петък щях да се срещна с Пол - той щеше да ги разгледа и да ми покаже как да водя блога - исках да му представя най-доброто. Но докато превъртах безкрайната серия от ужасни, ако не отвратителни снимки, усещах стягане в гърдите и едва си поемах дъх.

За кого се мислех, че приех работа, която можеше да бъде свършена единствено от професионален фотограф? И какво си мислеше Пол, като нае човек без опит? Това трябваше да го прави някой като Бианка, а не осемнайсетгодишна хлапачка, която дори не знае коя е. Професионалистите като Бианка са учили фотография и са обиколили света, за да усъвършенстват уменията си. Аз какво бях постигнала - бях завършила гимназия.

Фотографията се беше превърнала в моя утеха, разсейване и опора. Понякога дори беше моя надежда. Затова, когато Пол ми предложи работата, си помислих, че тя може да се превърне в мое бъдеще, но явно бях сбъркала. Това, че обичах нещо, не ме правеше добра в него. А ако не ставах за фотограф, какво тогава щях да правя с живота си?

Избутах компютъра от себе си и закрих лицето си с длани, за да скрия парещите си очи. В този миг се чувствах почти толкова зле, колкото когато разбрах, че Кара е болна от рак. В един миг стоях на сигурния бряг, пътят ми беше ясен пред мен. А в следващия краката ми поддадоха и течението на съмненията ме повлече към тъмното мътно море, без надежда за спасение.

- Стела? - Когато чух гласа му, се принудих да вдигна поглед. Алек стоеше до мен и леко се поклащаше, беше вдигнал ръка, като че ли смяташе, че ще скокна като елен.

- Здрасти, Алек. Какво има?

Той ме огледа с присвити очи, сякаш преценяваше колко съм разстроена и дали има нужда да се намесва. Накрая сигурно стигна до заключението, че нещо определено не е наред, и макар че не беше от най-приказливите, явно реши, че не е време за мълчание и размисли.