The Heartbreakers

Двадесет и втора глава

Само това бях разбрала засега: присадката не беше успешна. Явно Кара беше извадила много лош късмет, защото автологичната трансплантация на стволови клетки рядко беше неуспешна. Това означаваше, че нейните собствени стволови клетки са били отхвърлени от костния ѝ мозък.

- Ракетке - каза Дрю и сложи ръка на рамото ми. - Не издълбавай дупка в пода. Скоро ще приключат.

Но мен не ме свърташе. От половин час крачех по коридора в педиатрията. Чакахме лекуващия лекар на Кара, Лайза Мичъл, и моите родители да обсъдят какво ще предприемат сега. Не бях успяла дори да видя Кара след завръщането си и цялата ситуация ме влудяваше.

Освен това наистина не разбирах тази история с присадката. Преди лечението да започне, доктор Мичъл ни каза, че ще се получи. Сега исках някой да ми обясни какво се е объркало и да ми даде решение - как да спасим сестра ми.

- Не ме докосвай - отдръпнах се аз.

- Хей, не ми се ядосвай. Не съм виновен аз.

Под очите му имаше сенки, а ризата му беше смачкана и аз осъзнах, че вероятно е стоял тук цяла нощ, и въздъхнах. Седнах на пейката пред стаята на Кара.

- Знам - казах тихо. Дрю беше прав, той нямаше вина и не можех да си го изкарвам на него. Погледнах към ръцете си, знаех, че единствено себе си мога да виня. Аз бях виновна за всичко...

Полетът от Лос Анджелис до Минесота съвсем ме довърши. Когато си високо в небето, няма какво толкова да правиш, освен да седиш и да мислиш. И да мислиш. И да мислиш. И не след дълго бях повлечена от онова течение и се давех в собствените си мисли.

Защо изобщо заминах? Защо не повярвах на онова ужасно предчувствие, което имах след обаждането на Пол? Онова, което ме ужасяваше. От самото начало знаех, че не бива да заминавам, но се убеждавах, че това е единственият начин да се изправя пред страха си - да поема на тъпо „пътуване към себе си", докато обикалям с „Хартбрейкърс".

Бях толкова погълната от страховете и проблемите си, че мислех само за себе си, за себе си, за себе си. И точно това се бе случило, когато Кара се разболя. И тогава имаше знаци, че нещо не е наред, тя беше отпаднала и унила, но аз бях твърде заета да живея в своя собствен свят, за да забележа, и после бам! Бях зашлевена от най-страшната действителност. И все пак някак, колкото и да е невъзможно, бях успяла да забравя това и ето ме сега - оставих Кара отново, макар да знаех, че не бива.