The Heartbreakers

Двадесет и трета глава

Наистина бях чула брат ми в коридора. Няколко минути след като Оливър си тръгна, Дрю отвори вратата.

- Чук, чук - рече той и почука по рамката. - Как се чувстваш, Ракетке?

- Не толкова зле, колкото очаквах. Влез.

Той се поколеба за секунда на прага, но все пак влезе. Тръгна към креслото, в което преди минути бе седял Оливър, и когато стигна до него, приглади тениската си, преди да седне.

- Какво има? - попитах аз. Държеше се някак странно.

Дрю поклати глава.

- Нищо.

- О, да. - Скръстих ръце. - Очевидно.

- Ами... - замълча и се размърда в креслото, - може би се чудя за Оливър.

- Какво за него? - попитах и се постарах да не въздъхна. Явно го беше видял да излиза от стаята ми и макар да знаех, че рано или късно, ще попита, се надявах да не го направи точно сега.

- Изминал е толкова път чак до тук?

Свих рамене, надявах се небрежно.

- Да. Искал да се увери, че съм добре.

Той се намръщи.

- И вече си тръгва? Не беше много дълга визита.

- Той е зает човек, Дрю. Вероятно няма време да стои тук и да играе карти. - Знаех, че съм рязка, но не исках да обяснявам личните си проблеми на брат ми. Каквито всъщност вече нямах, защото с Оливър бяхме скъсали.

Но въпреки че, като чух истината за случилото се между нас, донякъде се успокоих и въпреки че бях простила на Оливър, все още усещах тежест в гърдите си, когато мислех за него. Преди да съсипе всичко, аз бях почти сигурна, че го обичам, и това чувство нямаше да изчезне за една нощ; щеше да остане в сърцето ми дълго и трябваше да се справя някак с него. Но не и сега. Не и тук, не и с Дрю, и определено не когато имах много по-важни проблеми, с които да се справям, като например здравето на сестра ми.

- Може би си права - рече той.

- Но?

Потърка брадичката си.

- Не знам. Мислех си, че между вас има нещо.

- Питаш дали сме гаджета? - присвих очи аз. - Разбира се, че не.

- Е, добре - вдигна ръце той. - Просто се чудех.

След това той се отпусна в креслото. Изглеждаше изтощен, което не беше изненадващо, но мен ме притесняваше повече изражението на очите му. Или по-скоро липсата на такова - те изглеждаха някак помътнели и отнесени.