Джос Стърлинг - Феникс

Втора глава

- Тони, Тони, отвори ми! - Заудрях със здравия си юмрук по очуканата аварийна врата на Общността, която имаше напречна греда отвътре, и затова трябваше да чакам някой да се смили над мен и да ме пусне да вляза.
Както предполагах, Тони беше единственият дежурен толкова рано през деня. Другите вече бяха навън и „събираха" богатства за Общността. Чух го, че тътри крака.Осакатеният му крак се влачеше на всяка крачка. Той отмести гредата и отвори. Долната част на вратата изстърга по напуканата бетонна настилка.
- Фей, защо се прибираш толкова рано? - Тони се отдръпна, за да ми направи място да мина, и после затвори вратата. - Къде е торбата ти? Скри ли я някъде?
Тони беше дребно човече с прошарена коса, кожа с бронзов загар и очи като на горско птиче, което вечно е нащрек за някой хищник, и беше нещо като най- добрият ми приятел в Общността. Преди две години той беше загубил спор с камион, който се опитвал да отмъкне на отбивка близо до Уолтъмстоу, без да знае, че шофьорът спи в кабината. Мъжът потеглил, когато чул, че Тони отключва вратата с помощта на телекинетичните си способности, без да поглежда каква е причината. Тони попаднал пред колелата и едва не загинал. Оттогава можеше да използва само едната си ръка и единия крак. Другите бяха премазани и така и не заздравяха добре, въпреки всичко, което аз се помъчих да направя за него. На членовете на Общността не беше разрешено да използват услугите на Спешна помощ. Ние трябваше да „летим под радара", както се изразява нашият водач.
- Не трябваше да се връщаш. - Тони колебливо стоеше на входа, без да реши дали да ме изрита навън, или да ми позволи да вляза.
- Ранена съм.
Той погледна нервно през рамо.
- Но вървиш. Знаеш правилата, Фей.
Беше ми омръзнало да се боря сама и очите ми се напълниха със сълзи, които не можех да си позволя да пролея.
- Знам проклетите правила, Тони. Торбата ми се запали. И се изгорих. - Вдигнах дланта си,
където имаше голям мехур. Поне веднъж исках малко съчувствие, а не само да ми заповядват да изпълнявам задълженията си. - Много ме боли.
- Да, изглежда неприятно. - Раменете му се прегърбиха пораженски за миг, докато мислеше за последиците, и после се изправиха. - Не трябва да те пускам вътре, но какво пък? Ела с мен да видя раната ти.
- Благодаря, Тони. Страхотен си. - Добротата му помагаше повече, отколкото той предполагаше.
Тони пренебрежително махна с ръка.
- И двамата знаем, че това няма да е краят на историята. Само почакай Командира да чуе. - Той безпомощно повдигна рамене. - Но първо нека се справим с нараняването ти. Очаквам, че и двамата ще съжаляваме.
Избърсах сълзите с опакото на ръката си.
- Съжалявам.
- Да, да. - С гръб към мен, Тони направи пренебрежителен жест с пръсти, знак на предизвикателност към предстоящите неприятности. - Всички съжаляваме - непрекъснато. - Той затътри крака по вонящия коридор, който беше отчасти мазе, отчасти сервизен тунел.
Общността се беше нанесла незаконно в празен общински комплекс, предвиден за събаряне. Мисля, че местните власти хранеха надежди, че олимпийското строителство ще погълне този грозен жилищен квартал, но рецесията беше попарила тези мечти. Те бяха опразнили ниските блокове, като мислеха, че обитателите, живеещи от социални помощи, ще бъдат изместени от плащащи данъци градски работници, но булдозерите така и не бяха дошли и красивите апартаменти, които щяха да заменят бетонните кутии, все още не бяха построени. Преди шест месеца ние се бяхме вмъкнали и настанили вътре малката си колония. Не беше толкова лошо като на някои от местата, където бяхме живели, защото все още имаше вода, въпреки че електричеството беше прекъснато. С един-два добре пласирани подкупа полицията беше убедена да си затвори очите, когато влязохме без разрешение в закованите с дъски апартаменти.
Пазачите ни скоро уплашиха и прогониха кварталните гамени, които смятаха да използват сградата за търговия с наркотици. Ако в блока ставаха лоши неща, водачът ни държеше да се облагодетелства. Ето защо ни оставиха на мира. Ние бяхме група от шейсет саванти и един властен Пророк, пчели работнички и царица майка.
- Влез тук. - Тони ме заведе в малката като шкаф стая, която му бяха дали. Той беше
принуден от нараняването си да се откаже от активна дейност и му беше разрешено да остане само заради „доброто" сърце на нашия водач. И добротата се ограничи само с тази дупка. За разлика от Тони, на мен ми бяха дали хубава стая в апартамент на последния етаж - нещо като награда. И тъй като бях най-добрата в занаята, аз никога не бях разочаровала Пророка - до днес.
- Лошо ли е положението? - попитах и протегнах ръка към мръсния прозорец. Виждах белия мехур в средата на дланта си и ярко зачервената кожа на ръката си до лакътя. Тони въздъхна.