Джос Стърлинг - Феникс

Четиринайста глава

Айвс спря във фоайето на Шекспировата кула, за да потърси указания в пътеводителя на Лондон. Потропах с крак раздразнено, че семейство Бенедикт са решили бъдещето ми и после са организирали следобеда ми, без да ме попитат. Трябваше да направя нещо по въпроса.
- Не ти трябва карта - рекох и я блъснах настрана. - Само ми кажи къде искаш да отидеш.
Айвс се усмихна и прибра картата във вътрешния си джоб.
- Забравих, че съм с местен жител.
- Да, донякъде. - Вдигнах ципа на кафяво червеникавото яке с качулка, което взех назаем от Скай. Подхождаше на тениската, която ми беше дал Айвс първия ден - с надпис „Рикънридж рафтинг в разпенена река" на гърба. Не можех да твърдя, че съм коренячка лондончанка, какъвто Айвс очевидно беше в своето градче, но познавах града. В това отношение поне аз щях да ръководя нещата.
Той погледна билетите.
- Добре. Да видим колко си добра. Как да стигнем до театър „Аполо"?
Много нощи крадях около гара „Виктория", когато свършваха вечерните представления и хората излизаха от театрите. Зачудих се дали Айвс се е замислял как съм се сдобила със
знанията си за града.
- Трябва да отидем на „Виктория".
Той ми отвори вратата да мина първа и закачливо ми се поклони.
- Мислех първо да хапнем нещо на „Пикадили", но сега съм в твоите ръце. - Забележката му прозвуча като флиртуване.
- Така ли? - Спрях и размахах пръсти. - Имаш ли ми доверие?
Айвс хвана китките ми, притисна пръстите ми до устните си, засмя се и ме завлече в един
ъгъл, скрит от асансьорите.
- О, да. - Устните му нежно докоснаха пръстите ми един по един и разпратиха тръпки по
ръцете ми, свързвайки се с гърба ми, и оттам с всеки нерв в тялото ми.
- Айвс... - Той само докосваше връхчетата на пръстите ми, а аз вече се разтапях, останала без дъх.
- Хмм? - Айвс не прекъсна нежната си атака. Шепотът му вибрираше по чувствителната ми
кожа. Обърна ръката ми и целуна дланта.
- Трябва ли... да правим това?
- Определено трябва. - Той продължи от ръката към рамото ми и целуна челюстта ми. - Не мога да те целувам, когато братята ми са наоколо, затова трябва да стане тук. От часове умирам да те докосна. Това ме убива.
- Да ме докоснеш? - Гласът ми представляваше слабо писукане.
- Аха. Имаш бръчица от мръщене между веждите, знаеш ли? - Палецът му докосна мястото. - Сигурен знак, че се тревожиш за нещо. Искам да я изгладя с целувки.
Задавих се.
- Тревожа се за много неща!
- Но не сега. Не тук. - Той се насочи към устните ми. - Днес имаш почивен ден от тревогите.
Айвс допря устни до моите и аз не бях в състояние да мисля за нищо освен да се отдам на
усещането, че моята сродна душа ме прегръща и гали. Нежното момче с огън в сърцето беше разбило защитата ми и ме бе накарало да си падна по него толкова силно, че съзнавах, че по всяка вероятност приземяването ще ме убие. Но падането беше чудесно. Не исках да мисля какво ще се случи, когато се изправим пред реалността.
Ръцете му се плъзнаха от раменете към кръста ми. Отдръпнах се, за да сложа глава на гърдите му.
- Изумително е.
- Целувам добре, нали?
- Не.
- А кое?
Опа, пак одрасках самочувствието му, а той наистина целуваше добре. Имах предвид, че ме прегръща - нещо, което от години не ми се бе случвало.
- Разбира се, целувките ти са изумителни.
Айвс разроши косата ми.
- Кажи ми, че съм най-добрият в целуването, когото познаваш, и наранената ми суета може да се възстанови.
Потупах го утешително по гърба.
- Така е. Ти си единственото момче, с което съм се целувала.
- Наистина ли? Слепи ли са английските момчета? - Той ме придърпа към себе си.
- Не мисля. Просто не съм срещала свестни момчета и стоя надалеч от лошите. Пророка не позволява на момчетата да се приближат до мен - не и онези, които не одобрява.
- Значи може да целувам ужасно, но ти не знаеш разликата?
- Повярвай ми, ще я разбера. Ако някоя целувка ме накара да се почувствам по този начин,ще трябва да я забранят със закон.
- Права си. Тогава нека нарушим правилата. - Айвс наклони назад брадичката ми, за да
изследва възможностите.
Най-после се откъснахме един от друг, все още прегърнати.
- Тук ли ще стоим цял ден? - попитах.
- Да. - Пръстите му преминаха през косата ми и я разрошиха. - На мен ми е добре. Пък и кой иска да гледа някакво старо наградено шоу?
Щом той поставяше въпроса така...
- Ами... аз? - Не бях ходила на театър и с нетърпение очаквах да гледам представление на
живо. Айвс изпъшка.
- Аз също. Да вървим тогава. Ще отложим за по-късно целувките.
Усмихнах се.
- Добре.
Повлечени във водовъртежа на живота в големия град, ние се качихме на метрото, слязохме на „Пикадили", сляхме се с тълпите, които прииждаха нагоре по ескалаторите, и излязохме на площада с емблематичната статуя на Купидон, заобиколен от сгради, украсени с проблясващи реклами.
Айвс настоя да спрем, да отдаде почит на изстрелващия стрели бог и да обиколим постамента,докато застанем точно на огневата му линия. Намигна ми и се престори, че е улучен в сърцето.
- Хайде, твой ред е. - Айвс ме зачака да направя като него.
Погледнах нервно през рамо. Не бях щастлива, че ще ме видят да върша сантиментални
щуротии.
- Какво е това? Традиция?
Очите му заблестяха.
- Вече е традиция.
Бързо притиснах ръка до сърцето си.
- Сега доволен ли си? - Чувствах се глупаво.
Той скръсти ръце на гърдите си.
- Не.
Привличахме вниманието на туристите на стъпалата. Двойка корейци направиха снимки на Айвс, който се олюлява драматично, преструвайки се, че е ранен от стрела, и изглеждаха много разочаровани от моето незадоволително изпълнение.
- Може ли да тръгваме вече?
- Не и докато не направиш както трябва сцената със стрелата на Купидон. - Айвс се наведе към мен. - Една от стрелите му е нищо в сравнение със силата на сродната ти душа.
Осъзнах, че трябва да изиграя целия театър, за да се махнем оттам, направих се, че съм
улучена от стрела, залитнах и се отпуснах в обятията на Айвс. Туристите изръкопляскаха.
- А сега?
Той сложи ръка на рамото ми.
- Страхотно изпълнение. По- добро от моето. Да го направим ли пак?
Задърпах го да върви.
- Не, гламчо. Хайде да хапнем нещо преди представлението.
- Какво е гламчо?
- Провери в речника и ще видиш твоя снимка.
- Опа.
Усмихнах се самодоволно, но се запитах дали Айвс е вложил някакво значение в тъпата игра със стрелата на Купидон. Знаех, че съм се влюбила в него, но не хранех надежди, че той изпитва нещо по- силно към мен. Как би могъл? Разбирах, че връзката между сродните души може да направи физическата страна на връзката ни по-разпалена от обичайното, но такива предварително планирани инстинкти не бяха равни на любов. Най-много се страхувах, че той се преструва, че ме харесва, защото знае, че е предопределено да бъдем заедно и е твърде учтив, за да ме обиди. Нямаше да го понеса, ако беше така.
Терзанията ми продължиха по време на вечерята и до вратата на театъра. Останах доволна,като видях, че макар някои хора да се бяха издокарали за вечерта, Айвс и аз сме незабележими с нашите неофициални дрехи, дори на най- скъпите места. Разпоредителката ни махна с ръка да влезем и после друга служителка принуди Айвс да изръси пет лири за програма, пълна с реклами.
- Би трябвало да платят на теб да прочетеш това - прошепнах, докато се настанявахме на
местата си.
Айвс се въздържа от коментар за подмятането ми в стил Скрудж Макдък и се ограничи само със завъртане на очи.
- За пет лири можеш да си купиш много неща. - Предизвикателно скръстих ръце на гърдите си, чувствайки се евтина. Представих си се като награда, която получават децата на играта „Улови патенце" на панаирите, която се счупва след пет минути, в сравнение с уникалните,ръчно изработени неща около мен, продавани в магазина за детски играчки „Хамлис". Едно момиче през две места от мен беше съблякло коженото си палто и бе останало по тясна червена рокля и великолепни обувки от Никол Фари с остри като шила токчета. Тя оглеждаше Айвс и отмяташе коси с онзи жест „ела тук", който аз никога не бях опитвала и знаех, че няма да опитам. Изглеждах я кръвнишки, окуражена, че Айвс не е забелязал, тъй като вниманието му беше насочено към списъка на актьорите. Беше много обидно, че тя ме намира за толкова безлична, че не ме смята за конкуренция.
- Чел съм книгата, но не мога да си представя как са я превърнали в мюзикъл - каза Айвс,
прелиствайки програмата.
- Какво? - Отместих поглед от съперницата, определено тип Барби,инкрустирана с диаманти.
- „Злата вещица от запад". Това е преразказ на „Магьосникът от Оз" от гледната точка на
Злата вещица от запад, нещо като поредица. - Естествено, че моят гений я беше чел,както и несъмнено всяка друга важна книга на света.
- О! - Дори с моето непълноценно детство аз бях гледала филма - Дороти, пътя с жълтите
павета и червените обувки. Дори бях чела оригиналните приказки от Л. Франк Баум,
благодарение на навика си да вися в библиотеките. - Има ли още някоя гледна точка, от която да се разказва?
Айвс сложи ръка на облегалката на стола ми и я остави да се плъзне на раменете ми.
Повдигнах вежда и това го накара да отметне глава назад и да се засмее.
- Хитър ход, а?
- Не бих го нарекла точно хитър. Може би очевиден. - Ощипах палеца му.
Това го накара да се засмее още по-силно. Видях, че Диамантената кукла изглежда
раздразнена. Вероятно се чудеше защо такова готино момче излиза с такова заядливо момиче. Айвс разроши косата ми.
- Нахакана си. Това ми харесва.
Следващата ми хаплива забележка беше прекъсната от намаляването на осветлението. Айвс нежно стисна рамото ми, наведе се към мен и прошепна:
- Забавлявай се. Отсега-нататък всичко ще бъде наред.