На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 33 - Айрис

Алек, стоеше сам в стаята си. Днес бе вечерта известна под названието „Нощта на пеперудите”, най – романтичният празник в Авалон, а той за първа година нямаше с кого да го празнува. Беше му гадно. Всички около него си имаха някого: Сам, Ема, Филиз, Питър, Том, Елза, Ищар, дори новобранецът Коу се беше уредил. Вече всички знаеха за тях двамата с  Алтай, само те не. Та на Алек му бе крайно криво, беше пропуснал вечерята, защото сигурно щеше да си вечеря само с Луйза и Мария, които щяха да си говорят за нещо женско.
Сега момчето стоеше на един от фотьойлите в стаята си с една китара и се опитваше да напиш, някаква песен, тъжна любовна песен за зарязани хора. Осъзнаваше че това бе просто едно глупаво решение, провокирано от разбитото му сърце, но нещо вътре в него искаше. Вече повече от два часа  се мъчеше да напише нещо случайно, да съчетае музика с текст. Алек можеше да свири от малък, но сега в този момент нито музиката му се получаваше, нито му идваха някакви особено добри рими. Хвърли поредната намачкана хартия, вече в краката му имаше доста. На маста до него стоеше бутилка не маркова пиячка, която вече беше на половина празна. Отчаянието бавно го завладяваше, а силата на алкохола сякаш не му действаше. Той хвърли китарата настрана, изпуфтя и обхвана главата си с ръце, стана пляскайки бедрата си и се огледа. Отиде до леглото и бръкна под матрака, извади една кутия евтини и миризливи цигари, не му пукаше от това, вътрешно той се чувстваше по - миризлив.  Е, тези вековни цигари, Алек пазеше точно за такива случаи. Нищо, че вече беше почти на двадесет и една, Фелисия още не одобряваше това да пуши, все пак от него се очаква да бъде войн, а не пияница. Но сега Алек беше сам, заключен в стаята си. Погледна кутията с цигари, извади една и я запали. Не го беше правил отдавна и сега му се стори някак странно, но не спря. На очите му бяха излезли сълзи от яд, със сигурност бяха от яд. Защото Айрис  го беше предала, а той я обичаше толкова много. Меката ѝ коса и опияняващата ѝ аромат и онази завладяваща игрива усмивка. Той знаеше, че тя бе фея, прикриваше я, когато имаше нужда да ходи при майка си, а тя му беше казала, че ѝ било  писнало от заповедите на един свиреп лидер . Уви всичко бе било просто лъжа. Просто лъжа, за да може да събере информация. Алек удари по масата и зарови глава в шепите си. Заради него всичко се беше провалило, а той дори нямаше смелост да признае, че бе знаел за Айрис. Но те  щяха да го обвинят, защото първата реакция на всеки беше първо да обвини, както сега всички виняха Айрис, а бедният Алек бе този, който беше попаднал под хипнозата ѝ. Но това не беше така, той знаеше и я обичаше, обичаше я толкова много, а тя просто разби сърцето му на хиляди малки парченца и ги отнесе със себе си, когато си тръгна, когато го предаде, когато му показа, че всичко между тях бе било просто лъжа.
-Не беше – бе познат тънък и мек глас, глас който Алек не искаше никога да забравя, принадлежеше на нея, на момичето, което открадна части от сърцето му завинаги. Беше на Айрис.
-Айрис! – Алек се сепна.
 Настина бе тя. Стоеше на прозореца, облечена в традиционно за феите облекло. Изглеждаше тъжна, макар че елфите не изпитваха чувства, тя го беше излъгала, че той събужда човешкото в нея и че наистина го обича.
-К…какво правиш тук? – не беше сигурен, дали не бе халюцинация от алкохола.
-Дойдох да се извиня, че си тръгнах така онзи ден – очите ѝ се насълзиха, беше трик, за да може да я съжали.
-Това беше преди повече от три седмици – Алек стана и премести вече празната бутилка до коша за боклук.
-Искаш да кажеш, че си ме забравил? – Айрис направи физиономия.
-Ти ме заряза! – Алек я погледна, наистина беше тя, бе реална. – Предаде ни, наговори ми толкова много лъжи, мислиш ли, че „извинявай” стига.
-Нямах избор Алек! – Айрис повиши тон. – Когато майка ми разбра, че идвам тук ме прати на разузнаване, заплаши живота ми.
-Да бе, коя майка ще убие детето си? – Алек се тръшна отново на фотьойла.
-Тази, която има две по – големи дъщери и не ѝ пука за нищо друго, освен за собствената ѝ кожа. – обясни феята.
-Да, но ти ме предаде, излъга ме! – Алек размаха гневно ръката си във въздуха.
-Не разбираш ли, нямах избор – изписка момичето, сочейки себе си. – Тя щеше да ме убие, обичам живота си, не искам той да свърши.
-А Ема дали иска? – изсъска Алек – Тя може всеки момент да избяга на някъде и да ни зареже да се оправяме тук сами. Но не,  ще остане да се бие до последно, въпреки пророчеството, че ще умре.
-Ема ще умре? – Айрис наистина беше учудена.
-Да, но ти вече не беше тук, за да разбереш. Ема ще умре, спасявайки нас.
-Ами Сам, какво ще стане с него?
-Не те интересува наистина.
-Не Алек, аз не съм безчувствено копие на майка ми – Айрис го погледна с насълзени очи.
-Точно такива сте всичките – изкрещя той, – сега ще изтърчиш при майка си и ще ѝ кажеш за това, че Ема  ще умре, изпълнявайки пророчеството, а не защото вие ще я убиете. Сигурен съм, че баншите са крещели за смъртта на Ема.
-Крещяха – отговори Айрис, – но аз няма да кажа на майка ми, аз я мразя не по – малко от теб, тя държи да я наричам „Ваше височество”, а и те обичам! – Айрис се приближи до Алек, искаше да го прегърне.
Той я избута в страни.
-Ти не можеш да обичаш, никой от вас не може, вие сте кухи отвътре – той скокна от диванчето. – Аз те обичах! Боже какви ги говоря? Бях луд по теб!
Айрис го привлече към себе си и го целуна, страстна целувка. Тя наистина се беше научила как да обича, но имаше и още много да учи.
-Защо го парваш? – простена Алек. – Защо ме караш да те обичам?
-И аз те обичам, повярвай ми, този път не те лъжа, никой от пътите не съм те лъгала относно чувствата си. Когато си тръгвах, сърцето ми се късаше.
-Ти нямаш сърце Айрис! – Алек я погледна гневно.
-Имам и то също бие, чувал си го, усещал си го. Не можеш да отречеш, че между нас наистина имаше нещо.
-Имаше, аз имах, за теб вече се съмнявам.
-Аз имам чувства към теб Алек, но просто няма как де сме заедно.
-Е, да много ясно, вие организирате война срещу нас.
-Аз няма да участвам в нея само Алегрийн и кралицата ще участват. Ще бъда на земята през това време, заедно с Артемис.
-А значи ще вършите поразии там? – Алек не беше учуден.
-Не просто ще избягаме от войната, ще се скрием. Расата ни зависи от нас. – феята отново пристъпи напред, очите ѝ бяха някак кристално чисти, сякаш бе някаква светица, дошла да спаси света. – Виж Алек, ако аз бях кралица нямаше да бъде така, нямаше да ви създаваме проблеми.
-Да, но има две преди теб, които са същите като майка ти!
-Тях ги обичам, те са единственото ми семейство.
Момчето се изсмя иронично, а усмивката му бе просто убийствена.
-Явно при вас да обичаш, значи просто да не убиеш някого.
-Алек това не е така  - тя отметна косата си, - поне за мен.
-Да, но Айрис ти не си единствена, имаш сестри, сестри чиято основна цел също е унищожение. Това е война, не се знае кой ще я преживее.
-Убий ги ако е нужно и майка ми и сестра ми и всички други гнусни гадинки, но майка ми знае, че аз не съм като нея, знае че мен не може да ме покори, знае го и това я вади от кожата ѝ. Затова ме праща извън войната, за да не ви помогна, а Артемис я изпраща с мен, защото е по – добър избор за наследник, а и защото ако съм сама пак мога да намеря начин да ви помогна. Но тя не знае, че мога да ви помогна и по – друг начин, поне на теб. – феята го погледна, измъквайки някакво шишенце с кърваво – червена течност.
-Какво е това? – попита Алек, въпреки че прекрасно знаеше.
-Това е кръвта ми, тя лекува всяка рана, още не е готова за съживяване, но се надявам пак да е от помощ – Айрис му я подаде.
Той улови шишенцето.
-Може би греша за теб, може би наистина имаш чувства към мен – Алек каза това, гледайки към течността в шишенцето.
-Радвам се, че го разбра – тя се усмихна, – но тук в Авалон има един човек, който би дал всичко да е на мое място. Тя те обича наистина, виждала съм го в очите ѝ.
-Мария! – Алек се хвана за главата. – Бях толкова заслепен от теб, че игнорирах нея.
-Сега вече можеш да поправиш грешката си, вместо да се наливаш – Айрис поклати глава в знак на несъгласие.
-Да, благодаря ти! – той наистина го мислеше.
-Сбогом Алек – Айрис го погледна и една сълза се отрони и се стече по бузата на ѝ. След това тя избледня и изчезна както го правеха феите.
Алек остана като скован, просто държеше шишенцето и гледаше прозореца, от който се бе показала Айрис. Остави стъкленичката на масата и обгърна главата си в ръце. Погледна захвърлената на земята китара, грабна я и в изблик на ярост я разби в земята, след това се остави на гнева да го повали изцяло, а стаята стана обект на неговата разруха.