На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 27 - Тук няма пещера

След като обиколиха една голяма част от Авалон в неуспешни опити да намерят Филиз, случайно се бяха натъкнали на Фелисия.  Очакваха смъмряне или нещо от рода, но не получиха такова, а съвсем спокойно и без въобще да повишава тон, кралицата им бе казала къде можеха да намерят дъщеря ѝ.
Филиз се намираше в стаята, по – скоро пещерата, където се регенерираха новопристигналите. Стоеше пред масата, а на нея имаше азиатско момче с едри мускали, месести устни и шоколадова коса. А в другия край на помещението, на подобна маса лежеше момиче с къса пурпурна коса, далеч по – дребно от момчето.
-Новодошли? – Сам прекъсна тишината още с влизането си.
-Момчето – отговори Филиз, – момичето е вещица, но не съм убедена, че знае, че е такава. Обръщам внимание на вещица, не магьосница. Намерихме ги и двамата. Големи смелчаги, самоволно решили да ходят на скално изкачване. След това се случило нещо характерно за Япония.
-Земетресение? – предположи Сам.
Филиз го посочи.
-Именно, клиновете са се откачили и те политнали на долу. Вещицата не е мъртва, явно това е някоя от способностите ѝ.
Филиз остави устройството, което държеше на масата зад себе си, след което с подскок се качи отгоре ѝ. – А вие, трябва да има нещо, за да сте тук?
-Ема... – започна Сам.
-Имах нещо, като видение – прекъсна го тя.
-Какво видя?– позаинтересува се Филиз като не даваше вид на много учудена.
-Някаква пещера край Плачещото езеро – Сам отговори вместо нея.
-Пещера, там няма никакви пещери, просто скала и езеро.
-Мисля, че е скрита, но съм съвсем сигурна, че е пещера, и че има езеро – заяви категорично Ема, бе сигурна, в това, което беше видяла.
-Да вървим да проверим тогава – предложи Филиз, скачайки от масичката.
-Сега ли? – учуди се Ема.– Три посреднощ е.
-Знам, но преди война, всяка минута е важна! – момичето погледна за последно двамата новопристигнали и се запъти нанякъде, давайки знам на Сам и Ема да го последват.
Минути по – късно тримата вече бяха тръгнали към Плачещото езеро.Минаваха през някакви храсталаци, когато Ема най – накрая се престраши да попита въпросът, който я глождеше от доста време насам.
-Кои са Черните рози? – попита тя.
-Общество от... – започна Сам.
-Тихо, чухте ли това? – Филиз спогледа останалите, всички замръзнаха на място.
Отново се чу шумолене, този път всички го чуха. Идваше от един храсталак близо до тях. Филиз  изкара едно от онези големи оръжия, за които Сам беше говорил на Ема и замахна към храсталака. Острието мина на косъм от нечие лице.
-Уоу, уоу, уоу, по – полека! – произнесе момичето, на което принадлежеше лицето.
-Вещицата! – учуди се Сам.
-Не! Аз съм Айли. – настоятелно отвърна момичето.
-Как дойде до тук? – позаинтересува се Филиз, която бе нещо средно между учудена и ядосана.
-Ами чух, че си говорите нещо  за Коу, смърт и вещици, и след като тръгнахте…ви проследих – отговори без да позволява на каквото и да било чувство да се покаже на лицето ѝ.
-А Коу е момчето? Така ли? – попита Филиз.
-Да с него ходихме да катерим и ....!?
-И? – попитаха и тримата в един глас.
-И паднахме. Добре, но аз съм сигурна, че съм жива, никога не съм сънувала. – учуди се Айли, опипвайки тялото си, по което на всичкото отгоре нямаше дори драскотина – А също и Коу е жив, видях го, дишаше.
-Да, но беше мъртъв, а ти си вещица. Знаеше ли го? – поразпита Сам.
-Абе, кои сте вие... странни хора? – Айли размаха ръце във въздуха.
-Помниш ли нещо от падането? – попита Филиз
-Не! – директно отговори момичето без дори да се замисли.
-Сигурна ли си, абсолютно нищо ли не помниш, например как някой те съживява или нещо подобно? – попита по – настоятелно Сам.
-Не, нищо не помня. – Айли наведе глава на долу. – Да не искаш да кажеш, че съм била мъртва. – сопна се тя.
-Не, искам да кажа, че си преживяла падането и по някакъв начин си успяла да се съхраниш.
-Аз помня само как падах.
-Айли ти си вещица. – каза отново Сам.
-Аз съм какво? Това звучи безумно! Вие сте луди! – засмя се момичето.
-Тогава щом ние сме луди, как обясняваш това, че си жива? – погледна я въпросително Сам.
-Е, сигурна съм, че има логично обяснение.
-А дай логично обяснение за това. – Ема протегна ръката си и един клон от близкия храсталак започна да се удължава. Уви се около китката на  Айли и цъфна с красив бял цвят.
-Не мога... вече съм убедена, че сънувам! – момичето изглежда се превъзнасяше. Очите му бяха опулени и някак изпразнени от съдържание.
-Не сънуваш. – прекъсна я Сам – Тук това е съвсем нормално нещо. Погледни звездите някоя от тях да ти е позната?
Айли погледна с досада нагоре и, а изненада, наистина нито едно съзвездие не ѝ бе познато.
-Добре, стига вече игрички. Къде съм и кой сте вие, мутирали пазители на околната среда?
-Първо в Авалон и второ ние не сме пазители на околната среда, а феериди. – обясни Сам
-А аз как се озовах тук? – Айли вече се изнервяше.
-Доведохме те заедно с момчето, то беше мъртво, а ти не. Първоначално помислихме, че ти може да си предизвикала смъртта на му, но после нашата магьосница ни просветли, какво всъщност е станало.
-Как аз да съм убила Коу, той е най – добрият ми приятел.
-Защото си вещица. – обясни Сам.
-Аз не съм вещица! – момичето натърти на последната дума.
-Просто не знаеш, че си такава, някой от родителите ти или роднините ти да е пророк или нещо такова? – момчето размаха ръка.
-Аз нямам родители, сирак съм. – сопна се Айли.
-Тогава от къде може да си сигурна, че не си вещица? – попита Ема.
-Ами не знам, по нещо.
-Правила  ли си странни работи, като да съживяваш нещо или някого. – позаинтересува се Филиз.
Момичето се замисли за момент. До сега бе имала една или друга необяснима странност в живота си. 
-Не точно! – оправда се Айли.
-Какво имаш предвид с това. – Сам повиши леко глас, това увъртане от страна на вещицата леко го дразнеше.
-Като бях малка ме блъсна кола, една жена каза, че сърцето ми за малко било спряло да бие, но после съм станала и съм си тръгнала. Цялата в рани, но жива – обясни момичето.
-Ето вещица си. – примери се Сам  - А сега ако не сте забравили сме дошли да вършим работа. – Момчето тръгна напред, без да обръща внимание дали въобще някой го следваше.
След около десет минути се намираха пред една обикновена на външен вид, закръглена, висока около триста метра скала в подножието, на която от триста метра височина се спускаше водопад, образувайки спокойно езерце. Разбира се това изключваше мястото, където падащите водни облаци, се сливаха с езерото. Ема разбра защо наричаха езерото  „Плачещото”, формата на скалата, от където извираше водата наподобяваше очи.
След като обиколиха няколко пъти обширната скала, всички се спряха да обсъдят видяното
-Аз освен дупките, от където извира водата, други пещери не виждам. – Айли отново говореше с нейния игнориращ всичко, незаинтересован глас.
-Не нищо не видях! – каза запъхтяно Филиз, изглежда беше тичала.  – Няма пещери, няма храсталаци, зад който може да са скрити. Ема сигурна ли си, че е тук?
-Усещам го – отговори момичето.
-Да питаме Черните рози, пророчицата знае всичко, ще помогне. – предложи Сам.
-Да това е идея – погледна го Филиз, с някакво заинтересувана гримаса, поне до колкото можеше да се види посреднощ. – Без това, трябва да идем за да се видят с Ема, ще искат и  да разберат повече за Айли, едва ли ще имат проблем да отговорят и на още един въпрос.
-Да, но Филиз ти знаеш, че те отговарят само на въпроси, който ги засягат – припомни ѝ Сам.
-Значи няма да се интересуват от човека, от когото зависи съществуването им? – подразни се Ема – Впрочем аз още не знам много за тях, освен че са някакви сприхльовци, мислещи само  за себе си.
-Те са общество, което се притича на помощ на фееридите само за важни работи. Приемат в кръга си тези, които са  неспособни да изпълняват длъжността си вече. Феериди, които са били омагьосани, ухапани от вампир или върколак, стари царе и царици. Незаконни деца, тук абортите са забранени, защото както ти е ясно вече само родените феериди могат да имат деца  и то само защото те тук  не са умирали. Главният съвет е представен от старата царица на огъня, един ухапан от върколак, сляпа пророчица,  и жена, хвърлена в яма с химери. – Сам тръгна да върви напред. – Честно казано мразя да ходя там, главният съвет държи другите членове като монахини. Да чуеш смях там е като да видиш цъфнала роза на най – студеното място на света. Всички изглеждат като камъни.
-Трябва ли да се страхувам? – попита на шега Ема.
-Не ако не искаш да доловят страха ти. – отговори закачливо Сам.
-Могат ли го?
-Не разбира се!
След около четиридесет минути бяха вече пред двореца, тръгнаха към кабинета на Фелисия. Изглежда цялата компания от феериди чакаше излизането на Коу от кабинета на кралицата, винаги го правиха, но този път бе различно. Алек и Том бяха изскочили пред лицата на завърналите се с две бутилки уиски и много чаровни усмивки.
-Набарахме остатъците от бала, тази година е останало много пиене! – направо изкрещя от щастие Алек, нямаше съмнение, че  бе пиян. – Искате ли и вие?
-Не мерси! – Филиз избута брат си и се шмугна в кабинета на Фелисия, която  тъкмо  приключваше разговора си с Коу.
-А Филиз, това е Коу  - представи го кралицата. – Коу това е дъщеря ми Филиз.
-Приятно ми е!– поздрови я с широка усмивка  момчето.
-Филиз, - започна кралицата, -  представи го и на другите  и след това тръгвайте към двореца на Черните рози, те ви очакват, аз имам много работа, а и все някой трябва да наглежда двореца, не мога да го оставя на леля ти! – Фелисия премигна многозначително.
-Ъъъ.. мамо, така да кажа те в момента не са в състояние да правят, каквото и да е било.
-Какво имаш предвид? – учуди се Фелисия и отвори вратата. Коу и Филиз също се подадоха след нея.
Гледката беше нещо средно между тотално посмешище, хаос и ужасяваща трагедия. Едно момиче със светло руса коса, което не изглеждаше на повече от четиринадесет, лежеше на масата пред диваните, с празна чаша в едната ръка. Друго момче с кафява коса се беше излегнало върху пианото, а на самото пиано подрънкваше момиче. Като звуците, които издаваше горкото пияно, перфектно имитираха раждаща котка. Трето момиче повръщаше в една саксия. Две други момчета танцуваха нещо като ръченица без абсолютно никаква музика или просто се опитваха да хванат такта на подрънкването на пианото. Щеше да бъде странно ако бяха успели, защото такъв нямаше.
-Това ли са ви войните? – попита учудено Коу, сочейки ги.
Филиз се хвана за главата в знак на срам, беше я страх да погледне майка си.
-Коу ти си добре! – едно дребно момиче с лилава коса се хвърли на врата момчето.
-Значи ти си момичето, с което съм дошъл.
-Ама ти не помниш ли? – учуди се Айли.
-Да той не помни, но спомените му постепенно ще се върнат, не се безпокой. – успокои я Фелисия
-Колкото до вас, – кралицата повиши глас изнервено, – до половин час да сте намерили начин да се оправите и да сте тръгнали към Черните рози.
Мигом всички млъкнаха и погледнаха Фелисия, изведнъж  започнаха да се държат така сякаш до сега не са били пили дори капка.
-Това възможно ли е? – учуди се Коу.
-Когато си безсмъртен всичко е възможно. – каза Сам, минавайки покрай новодошлия.
За секунди в стаята не бяха останали и следи от пиячката, която си бяха организирали. Всички се бяха разотишли и започнали да се стягат за път. Път, които определено нямаше да бъде лек.

***
Ето я и новата глава, надявам се да ви хареса! Ако е така, оставете едно коментарче, ще съм ви много благодарна! ❤️❤️
Лека вечер от мен и целувки!😘