На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 26 - Проблемите на хаоса

Какво?! – първата реакция на Ема бе изпълнена с паника, защото наистина се беше изплашила.
Всъщност първоначално не разбра какво точно  питаше Сам.  Но после постепенно се досети.. Тайно се надяваше да не бе за това, за което си мислеше, а именно пророчеството.
-Сам, изплаши ме до смърт! – момичето се опита се да подтикне някаква емоция в него, но не успешно. Той поддържаше каменното си студено изражение. Сините му очи режеха като  тъп нож.
-Защо не ми каза? – попита повторно.
-Какво да ти кажа? – Ема започна да увърта, вече ѝ бе кристално ясно на къде вървяха нещата.
-Прекрасно знаеш! –гласът му леко се повиши
-Ами не Сам, наистина не знам. – знаеше, че тази лъжа влошаваше нещата, но Ема просто не намираше друг начин.
-А, значи има и други неща, които криеш от мен! – вече говореше доста по – високо от преди, още малко и щеше да ѝ се развика.
-Не Сам, за бога, за какво говориш? – тя продължаваше да се прави,че не знае.
-За това, че ще умреш, като изпълниш пророчеството. – момчето продължаваше да държи нервния си тон.
И тук завесата се вдигаше, принуждавайки Ема да разкрие истината.
-Няма друг начин. – оправда се тя.
-Но защо не ми каза  или по – точно, кога щеше да ми кажеш?
-Аз..! – тя размаха едната си ръка във въздуха и стоварвайки я върху бедрото си, погледна Сам  с насълзени очи.
-Ясно, нямаше да ми кажеш! – гласът му се смекчи, но не нежно, а напротив, по – скоро смирено по начин, който само раздразни Ема.
-Аз просто…ако ти бях казала щях да те нараня! – промънка през сълзи тя.
-А не осъзнаваш ли, че като ме лъжеш ме нараняваш повече! – Сам отново повиши глас, обърна се и си тръгна.
Ема стоеше опряна да стената, бе нещо средно между объркана, ядосана на себе си и ужасена. Свлече се по стената и просто се вгледа към празния коридор, по който беше минал Сам. Очите ѝ още бяха насълзени, но нещо просто не позволяваше на тъгата и отчаянието да се излеят, а именно гневът. Гневът, който изпитваше към себе си, към Сам, към проклетото пророчество, абсолютно всичкият се насъбрал гняв, който се трупаше и трупаше още от като беше дошла. Всичката тази ярост запалена от последната искрица гняв, пламна в сърцето в душата ѝ, както пожар пламва в гора и за секунда обхваща всичко, превръщайки го в пепел. Нещо напираше в нея искаше да излезе. Не издържа повече, гневът и яростта надделяха до толкова, че да я накарат да удари земята. Двата ѝ юмрука се забиха в каменния под с такава сила, че нормален човек сигурно щеше да има пропуквания на костта поне на няколко места. Но вместо ужасяваща болка по тялото на Ема се разля някаква енергия, същевременно някакво синкава светлина обля коридора, карайки всички лампи да се пръснат. Прозорецът, намиращ се  над главата ѝ се счупи с трясък и фино натрошените стъкла се посипаха по косата на момичето. Навън се чу гръмотевица и в миг заваля пороен дъжд. Вратата на библиотеката се отвори, осветявайки помещението с лек лъч светлина. На вратата се показа Фелисия, която бе изплашена. Ема побърза да се изправи и от своя страна погледна кралицата също толкова уплашено.
-Ти ли го направи? Но как? – поиска да узнае жената.
-Не знам как стана – простена Ема, – аз просто се ядосах.
-По силна си от колкото изглежда! – Кралицата се приближи до нея и хвана ръцете ѝ. От вътрешната им страна, тръгващи  от пръстите ѝ, до малко под китката, имаше червеникаво – лилави  следи, наподобяващи коренище на дърво.  –  Та Ема ти произвеждаш електричество, това се е случвало само веднъж, когато четири феериди с различна дарба решиха да обединят силите си. – Фелисия затаи дъх. – Три от тях загинаха на място, а четвъртата пострада сериозно и се присъедини към Черните рози, всъщност точно с тях трябва да се срещнеш, те ще ти помогнат. – Фелисия, осенена от идеята, се шмугна обратно в библиотеката, оставяйки Ема сама и много объркана. Кои за бога бяха Черните рози?