На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 37 - Планът

- Какво се опитвате да ни кажете с тези погледи? – Коу се учуди.
- Щеше ни се да знаехме – отговори Ема, поглеждайки към Алтай.
- Поне кое е истина и кое не е – довърши спътничката ѝ като изглеждаше наистина изплашена, нещо необичайно за нея.
- За какво говорите? – Сам беше настоятелен, но и в неговия поглед започнаха да се прокарват нотки на притеснение.
Момичета набързо разказаха, за случилото се и за виденията си.
- Сигурни ли сте, че това не са просто сънища? – попита Коу.
- Не –отговориха и двете в един глас.
- Не можем да сме сигурни, поне докато тези неща не почнат да се изпълняват – Алтай продължаваше да изглежда като ударена от ток, идеята, сънищата – видения да започнат да се сбъдват, меко казано я ужасяваше.
Коу повдигна пръст, примижавайки.
- Отелено, вие можете да телепатирате по между си, но с никой друг – попита.
- Да, но не да четем мислите си, а само да си говорим – обясни Ема.
- И още нещо, заедно решихме да не казваме, на никой друг, за да не се занимават с проблеми, който могат да се окажат, че не са никакви проблеми.
- Да, но може и да се окаже нещо сериозно? – Сам погледна притеснено приятелката си.
- Никой не знае, но сега наближава война. Върху това трябва да се съсредоточим.
Филиз се показа от края на коридора. Лицето ѝ беше озарено от усмивка, сякаш не ѝ пукаше а наближаващата война, в която може да умре, в която всички можеха да умрат.
- Хора, какво е станало, защо изглеждате така? – Филиз ги погледна.
- Нищо, просто си говорихме – отговори Алтай, а очите ѝ започнаха да шарят из пространството.
- Е явно сте имали тежък разговор – Филиз ясно съзнаваше, че това не бе просто разговор, но също така осъзнаваше и намека на Алта, - а именно да не задава въпроси, затова просо реши да изпъни това, за което бе дошла - а между-другото долу се събираме да обсъждаме стратегии за войната. Ема ти беше видяла някой неща, така че мисля, че ще си ни нужна.
- Да, така е – потвърди Ема, опитвайки се да се усмихне, но беше трудно. Може би знанията ѝ щяха да бъдат полезни, но дали бяха верни?
И все пак картините, който Ема бе видяла се бяга загнездили дълбоко в недрата на мозъка ѝ и пускаха корени. Нещо ѝ говореше, че те бяха реални.
Всички се отправиха към главната зала. Минавайки през стъклената врата, Ема усети странно чувство. Всичко зависеше от нея и ако нещо от това, което беше видяла не бе вярно, какво тогава? Паниката  я обля, като гореща вода през знойно лято. По тялото ѝ полазиха парещи тръпки. Усети ръката на Сам около своята.
- Ема, успокои се! – прошепна ѝ той.
Тя стисна ръката му и се опита отново да се усмихне. Но това все още оставаше трудна задача. 
Двамата със Сам заеха местата от сутринта си. Той не пускаше ръката ѝ. Това малко успокояваше момичето, но не беше достатъчно. Сякаш някой забиваше хиляди игли в тялото на Ема.
Постепенно в стаята нахлуха всички обитатели на Авалон, както и новодошлите чужденци. Ерика и Илайджа влязоха. Първата работа на жената беше да започне да се киска със смехът, който би изгонил всеки на миля от двореца.
Коу неволно погледна към Ерика. Тя му се усмихна и му прати целувка. Момчето видимо потръпна от това.
Следваща бе Фелисия, която мина достолепно през вратата. Може би по – обикновената ѝ външност, не вдъхваше нищо царствено у нея, но самото ѝ държание караше хората да я уважават. Тя носеше някакви папки, които постави на масата и се настани в центъра ѝ.
- И така, събрали семе се тук, за да обсъдим стратегии за предстоящата война. Предлагам първо да чуем Ема, която е имала видения. Както на всички нас е ясно – Фелисия огледа фееридите притеснено, - ние всички знаем, че виденията са част от пророчеството.
Да, така беше, но всички също така знаеха, че то вещаеше и смъртта на Ема.
Главата на момичето се замая, как щеше да обясни всичко това и как щяха да го възприемат другите? Ема се изправи, ръката ѝ се изхлузи от тази на Сам. Огледа, всички погледи бяха вперени в нея. Тръпнеха в очакване.
- Имах видение – започна тя, а паниката се разля по цялото ѝ тяло. Не, нямаше време за панически атаки. Тя си пое дълбоко въздух и започна отначало. – Имах видение, което ми показа пътя, по който трябва да преминем  – тя преглътна, всички я гледаха втренчено. – Войната ще започне след два дни, на втория ден в полунощ феите ще пуснат армия към двореца. Ние ще се опитаме да спрем армията на голямото поле, зад плачещото езеро.
- Добре, но как армиите им няма да ни забележат? – попита високомерно Ксеня, мислейки, че е притиснала Ема до ситуация без изход и тогава, някой друг щеше да мисли план, а именно тя.
През целия си живот тя се беше налагала над всичко и сега си мислеше, че и тук щеше да  бъде така и, че в края на краищата именно нейния гениален план щеше да спечели войната, поднасяйки и още слава и известност. Но за нейно разочарование Ема отговори.
- Има тунели в скалата на езерото.
- И от къде се влиза в тези тунели – Ерика я иронизира.
- През езерото, входа е под водата. Има два тунела по единия ще продължите вие – погледа ѝ се спря на Сам, - а по другия аз и ще изпълня пророчеството.
- От къде ще го изпълняваш това пророчество? – позаинтересува се Малари, като пльокаше с дъвката си.
- Моят тунел води в някаква пещера в която имаше уред, не мога да го опиша, не мога да кажа какво със сигурност прави…
- Ами ако е капан? – прекъсна я Ксеня, мислейки си, че отново е права за всичко.
- Не е, чувствам го със сърцето си.
- Сърцето ти може много неща да чувства, но никой не е сигурен в този план, така че аз предлагам...
Лин прекъсна Ксеня.
- Това, което избраната каже е най – правилно и точно него ще спазваме, писано е, че тя никога не греши. Имам предвид виденията ѝ.
- Слушай вещице, не ми дръж такъв тон, живяла съм с векове повече от теб.
- Лин е права – чу се гласа на Айли, изглеждаше сякаш се беше забляла на някъде, но очите ѝ светеха в нереално зелено. – Всичко, което Ема казва е самата истина.
- Коя си ти, или по – скоро каква си? – Ксеня се ядоса.
- Аз съм дъщеря на вещица и магьосник, аз съм жрица, аз знам най – точно, кое е вярно и кое не е, а ти Ксеня, владетелке  на Мау, почти винаги си в грешка. В царството ти витае  хаос, а ти не го забелязваш. Държиш се така, сякаш си най – велика. Въпреки мястото си във върховния съвет и ти си получовек и ти,  понякога трябва да показваш уважение. Не си най – велика, колкото по – бързо го осъзнаеш, толкова по – добре. Ако продължаваш в същия дух ще се сбогуваш с мястото в съвета… – Айли се разтресе, очите ѝ изгаснаха и тя си пое въздух, сякаш до сега беше сънувала кошмар.
- Или тя си тръгва или аз! – изписка Ксеня.
- Аз, какво? – момичето нямаше никаква представа какво точно се бе случило.
- Айли моля те напусни стаята – помоли я Фелисия.
- Защо, какво стана? –  изпадна в паника.
- После ще ти обясним, сега просто напусни – Фелисия говореше спокойно. Айли беше права, но Фелисия не можеше да рискува да загуби подкрепата на Мау, само защото една жрица случайно бе изкарала всички истини на лице.
- Добре да предположим, че момичето е право – Ксеня погледна към Ема. – Как ще прекарам цялата си армия през наводнен тунел, който дори може и да не съществува.
- Предлагам – Малари се намеси, и се изправи, сякаш нещо я беше ужилило. Странното бе, че до преди минутка тя стоеше, давайки вид на крайно отегчен човек в час по история на производството на пластмасовите чаши в Китай, – само няколко човека да преминат през пещерата,колкото да пазят Ема, а другите да причакват феите на самото поле.
- И как ще стане това? – Ксеня поддържаше наглия си тон.
- С тези – Мал извади две сфери, на които имаше нещо като обектив на камера, – сливат се със средата среда и образуват щит, подобен на огледало. Бонуса е, че отразяват само неподвижни неща. Всеки движещ се обект, изчезва. Той ще отрази задната част на полето, там от където идват феите и те ще си мислят че напред има път, но всъщност...
Джейк прекъсна партньорката си.
- Ние ще ги чакаме там, готови за удар. Гениално, как не се сетих?
- Защото аз се сетих, преди теб – отбеляза Малари и седна обратно на стола, като качи краката си на масата и се забля отново в дисплея на телефона си.
- Този план ми харесва – отбеляза Фелисия – вие какво мислите?
Чу се единодушно съгласие.
- Ти Ксеня, как намираш плана? – жената се обърна към кралицата на Мау, която сърдито беше кръстосала ръце.
- Става – отбеляза тя и отново зае сръдливата си позиция.
- Добре, кой ще е с Ема и кой ще на бариерата? – Филиз погледна всички.
- Един от нас трябва да е при бариерата, за да може да активира стената – вметна Малари.
- Отивай ти Мал – накара я Джейк, – така и не разбрах как точно се пускат тия джаджи. Ти си спеца, все пак не искаме нищо да се обърка.
- Аз задължително съм с Ема – Сам се изправи и настоятелно удари по маста.
- Аз също идвам с вас – отбеляза Филиз, – от Ема зависи всичко, така че искам да се уверя, че всичко ще бъде наред.
- Аз също съм с Ема – Алтай се изправи, – Фльор ти ходи с тях при стената – нареди момичето, поглеждайки другата роза, която покорно се съгласи.
- И аз съм с Ема – Коу също стана.
- Където е Коу, там съм и аз, познаваме се от малки и на него вярвам безпрекословно.
- Е значи и аз идвам с вас – настоя Том, – трябват ви повече мъже.
- И аз ще дойда – Елза се показа на вратата. Косата ѝ беше рошава, а очите червени, – не искам да се отделям от Том.
- Елза, добре ли си? – Филиз стана и почти изплашено се отправи към момичето.
- Да нищо ми няма – отбеляза то и избърса накипелите  си сълзи.
- А всъщност, как кралицата на феите разбра за съществуването на  Ема – Ксеня зададе този въпрос, само защото знаеше, че ще злепостави някого. Тя бе царица на това .
- Една от нас се оказа предателка, дъщеря на  Касандра – отговори Сам.
- И вие не сте го забелязали, какъв позор – Ксеня се засмя. – И сигурно някой от вас момчета е попаднал в любовния ѝ капан, всички знаем, че феите са изключително красиви и също така кухи кутии без чувства.
Това ядоса Алек.
- Не говори така за нея, сякаш и ти не си една безчувствена кутия!
- О, ето го и него – Ксеня се усмихна, – обичаше я нали? – кралицата на Мау се разсмя. – Все още я обичаш.
Бузите на пламнаха от гняв.
- Срам ли те е малко момченце? – Ксеня избухна в натрапчив смях.
- От кое да ме е срам, че мога да обичам ли? Ти дори и това не можеш, единственото, което искаш е слава и власт. Обичаш да злепоставяш другите и да се мислиш за по, по от всичко и  всички. Това кой ще обичам е избор на сърцето ми и да аз все още обичам Айрис, но какво от това, никога повече няма да я видя.
Ксеня определено не очакваше това, бе останала без думи.
- Не разбирам нещо – Малари отново се присъедини към разговора.
Всички я погледнаха.
- Щом кралицата знае за пророчеството и, че Ема ще ги победи, защо е обявила войната?
- Баншите. Крещели са за смъртта ми  – досети  се Ема.
Тогава Сам скокна от мястото си .
- И всъщност кралицата не е знаела, че ти би трябвало да умреш побеждавайки, защото... – Лин го прекъсна.
- Защото, аз не можах да прочета последната част от пророчеството.
- Но, пророчицата каза, че Ема няма да умре – Сам продължаваше да държи на тази версия.
- Ами честно казано нищо не разбирам – призна си Малари.
- Остава да разчитаме на версията на Сам и Лин – предложи плахо Фелисия. – Звучи, най – достоворено, а пък и...
Алек прекъсна майка си.
- Така е, Баншите наистина са крещели за смъртта на Ема – заяви момчето, знаеше че трябва да го каже, но още веднага всички се досетиха от къде всъщност той бе толкова сигурен в себе си.
- Охо, явно си имал гости от расата на елфите – Ксеня се засмя, беше права и това я караше да се чувства велика. – Какво ти обеща тя? Любов?  И ти си се хванал. Това е позорно. О, и щом тя ти е казала за Баншите, ти какво ѝ каза? – въпреки че този отговор застрашаваше печеленето на войната, на лицето на кралицата на Мау, грееше двадесет и четири картова усмивка.
- Алек това вярно ли е? – попита Фелисия със сериозен тон.
- Да – отговори плахо момчето, – Айрис  ме посети в нощта на пеперудите.
- Ох, колко романтично! – Ксеня се засмя.
- Ти каза ли ѝ нещо, което щеше да е в наша полза ако те не го знаеха? – поиска да узнае Фелисия, знаейки, че синът ѝ нямаше да излъже.
- Казах ѝ, че Ема няма да умре – призна си момчето и заби поглед в земята.
- Александър, какво си мислеше, че правиш? – Фелисия говореше спокойно, но думите ѝ раздираха сърцето му.
- Тя ми обеща, че няма да каже на майка си за това.
- И от къде си толкова сигурен? – Ксеня направи самодоволна физиономия.
- Видях го в очите ѝ, тя не ме лъжеше – Алек се опита да докаже верността на думите си, но и сам вече се съмняваше в тях.
- Те правят точно това, всичко което ти е наговорила тя, е било лъжа.
Ксеня усещаше как момчето започваше да поддава под думите ѝ. Харесваше ѝ да гледа  Алек как вътрешно се молеше всичко да бъде наред.
Алек знаеше, че това което Айрис му бе казал, не бе лъжа. Чувстваше го, но думите на Ксеня го накараха леко да помисли на нещата. Айрис му беше дала еликсира си в случай, че бе ранен. Тоест тя държеше на неговия живот. Но Алек не можеше просто да изкара шишенцето от джоба си и да го покаже на всички. Но тогава си спомни още нещо. По посърналото му лице се появи лека  руменина, той погледна кралицата на Мау с убийствените си сини очи, много различни от тези на Сам. Тези на Алек бяха тъмно - сини и проницателни.
- Да, парва си – започна плахо момчето, като не откъсваше поглед от самодоволния поглед на кралицата. – Но и Айрис ми издаде  нещо за тях. – Алек млъкна.
- Целите сме в слух гълъбче! – простена Ерика, която в момента, за учудване на всички, не се смееше.
- Айрис ми каза, че тя и Артемис няма да участват във войната, ще бъдат на земята, далеч от битката. Така ако случайно кралицата и Алегрийн загинат, да има кой да наследи кралството .
- И с какво ни помага това? – Ксеня продължаваше да държи на своето.
- Ами всъщност ни помага много – потвърди Фелисия. – Знаем, че те ще са на земята и може да ги заловим и да им попречим да избягат.
- Но как ще немерим къде се крият? – Джейк се намеси в разговора.
- Ще използваме нашите кучета – предложи Илайджа, – имате ли нещо принадлежало на Айрис.
- Дрехите и нещата ѝ, все още са в стаята ѝ. – каза Фелисия.
- Дадено тогава – обяви Илайджа.
- Но какво ще правите с Айрис и Артемис? – Алек настръхна, той обичаше Айрис и не искаше да я убият.
- Ще ги дадем на шапкарите – обяви Фелисия.
Ерика се усмихна с ужасяваща усмивка.
- Но, Айрис тя нищо не е направила, дори каза, че ако управлява тя, феите няма да са такива.
- Съжалявам наивността ти Алек, не знаеш кое е истина и кое не е – Фелисия говореше спокойно, както винаги. – Знам, че я обичаш, но просто те са наш враг, нямаме избор.
Алек осъзнаваше правотата на майка си, но знаеше, че също така и греши. Не можеше да присъства повече на този нелеп разговор, стана и излезе през вратата, като я остави да се тресне.
Секунди по – късно тишината бе нарушена.
- Добре, аз имам още един въпрос – намеси се Джейк.
- Кажи Джейк – подкани го кралицата на фееридите с майчински тон.
- Какви оръжия ще носим?
Въпросът накара всички да се замислят.
- При битката на Китайска стена използвахме много стрели, сега ще ни трябват повече – обади се Сам, – същото се отнася за бумерангите, камите и кинжалите.
- Имаме достатъчно в оръжейната, Малари и Джейк донесоха поръчаното. – каза Фелисия.
- Ние ще си донесем още наши оръжия – обяви Джейк, - арбалети, мрежи и други.
- А ние, всъщност сме оръжия – обяви Ксеня, – остри като бръснач нокти, зъби и гъвкавост, какво друго ни е нужно?
- Искам копие с две остриета, едно от пред и едно от зад – изрече съсипано Елза – Луйза загина от нещо като копие, затова аз ще убивам с копие.
- Ще го имаш – изпъшка Фелисия. – Вие – тя се обърна към шапкарите.
- Аз съм си с камшика и праха, който действа на всичко живо, само ще го преработя малко, ще го направя малко по – приспивателен, ако ме разбирате – Ерика се засмя.
- Аз, ще съм на земята с още някой – обяви Илайджа – кой ще е той?
- Аз – Мария вдигна.
- Тогава и аз идвам – обяви Алек, мисля, че Сам ще се справи и без мен.
Сам кимна положително. Поне на него му бе известно, че Алек имаше отношения за оправяне с Мария.
- Добре, всички ли разбираха, каква точно е задачата им? – Фелисия се огледа.
Никой не каза нищо.
- Добре, Ксеня чакам армията ти след два дни в централната зала в полунощ.
- Ще ги информирам – обяви кралицата на Мау.
- И другото, което искам от вас е. – Фелисия огледа всички един по един. -  През утрешния ден е последният ви шанс за каквито и да е тренировки, в други ден никой да не е посмял да пипне каквото и да било оръжие преди дванадесет вечерта. Искам ви здрави и отпочинали. Ясно ли е? – Фелисия повиши тон.
Последва единодушно съгласие.

***

Елза излезе от голямата зала и се запъти към стаята си. Том се затича и я хвана за ръката. Тя се обърна и го погледна със студен поглед. Очите ѝ бяха зачервени, а под тях имаше лилавеникави сенки.
- Какво? – попита момичето с измъчен глас.
- Ще говориш ли поне с мен? – попита я спокойно Том.
- Не, не искам да говоря с никого – отбеляза Елза и отново се запъти към стаята си, изплъзвайки ръката си от тази на момчето.
Тоя я улови пак, този път малко по нагоре. Елза изкрещя и се обърна към него. Погледна го в очите, след това погледна ръката си, там където Том я държеше. Бялата блуза, с която беше облечена, сега бе червена и кръвта бързо напояваше плата, скоро вече беше мокра.
- Елза какво си направила? – попита притеснено Том и вдигна ръкава ѝ на горе.
Цялата ѝ ръка до лакътя беше покрита с изгаряния, на места само зачервена, на места огромни мехури, образуваха болезнени рани.
- Това си е моя работа – отбеляза троснато Елза и смъкна ръкава си.
- С какво ти помага това? – Том се опитваше да я накара да говори поне с него.
- Болката, която изпитвам е ужасяваща, само истинска болка я намалява – отговори  момичето през сълзи.
- И реши да си изгориш ръката, от това ще останат белези.
- Нека останат, поне те да ми напомнят за Луйза, защото явно на вас вече не ви пука – по лицето на Елза се стекоха сълзи.
- Пука ни, просто наближава война, а и аз се опитвам да говоря с теб от два дни.
- Е аз не искам да говоря с теб!
след това брутално отрязване, момичето се затича по стълбите, оставяйки Том с накипели сълзи в очите. Щом той не можеше да ѝ помогне, то кой би могъл?

***

Сам настигна Ема, която изглеждаше странно, нещо средно между притеснение  и любопитство се бе загнездило в погледа ѝ.
- Искаш ли да се разходим навън? – Предложи момчето, слагайки ръка на рамото ѝ. – Имаш нужда от нещо, което да те извади от мислите за всичкото това – той размаха ръце.
- Прав си – съгласи се Ема, без да променя физиономията, която се беше изписала на лицето ѝ. – Просто ми идва в повече. Ще умра ли, няма ли? Странните сънища. Опитвам се да намеря логично обяснение за всичко това, но просто такова няма. Всичко в главата ми е каша и честно казано не издържам. Всичко зависи от мен. Ами ако Ксеня е права с това, че няма никакви видения, а всичко е просто сън.
- Ема ти скочи от прозорец и ходеше по въздуха, когато сънува този сън – Сам направи кавички на сън. - Спри за миг да мислиш за това и нека се разходим – той подаде ръката си.
- Добре – тя я улови и се усмихна.
Тръгнаха към градината, не след дълго се измъкнаха от Авалон и се отдалечиха от откачените хора и проблемите. Сега чуваха само птичките и жуженето на насекомите във въздуха. Това наистина успокои Ема. Тя се спря, затвори очи и се заслуша, на лицето ѝ се изписа блажена усмивка. Най – накрая беше прогонила всичките си притеснения. Чу стъпки приближаващи се към нея. Една ръка обхвана лицето ѝ  и едни меки познати устни се сляха с нейните. Нежна целувка, но притежаваща силата да я отведе в друго измерение. Такова без проблеми и нещастия. Тя се подаде на целувката, на усещането.
- Благодаря ти! – промълви тихо.
- За какво? – учуди се Сам.
- Че винаги знаеш как да ме накараш да се чувствам добре, дори и в най – черния момент ти винаги си до мен.
- И винаги ще е така – каза Сам и я целуна отново, този път малко по -настоятелно.
Ема направи няколко крачки назад и гърбът ѝ се удари в едно дърво. Но това нямаше никакво значение. Беше пленена от Сам, от думите му, от всичко у него. Целувките му я караха да се чувства като разпален  огън. Какъв ти огън, цял пожар. Никой не би могъл да си представи, че в един малък човек, като Ема, може да се съдържа толкова страст.  Този момент отпуши нещо в нея, някакъв заряд. Без да се замисля, че са някъде в гората, Ема изхлузи блузата на Сам от гърба му. Той изглежда нямаше против, отдели устните си за момент от нейните, усмихна ѝ се и я издърпа в прегръдките си. И когато всичко изглеждаше перфектно, нещо изшумоли в храстите. Двамата се стреснаха. Сам нахлузи фланелката си обратно и се огледа. Само някакви птици прехвърчаха над върховете на дърветата, но гората беше добила по – плашещ вид. Шумоленето се чу отново. Сам хвана Ема за ръката и я прекара зад себе си. Придвижиха се напред. Момчето изкара острието си. Излезе иззад храсва готово за удар, но нямаше нищо за убиване. На тревата лежеше момиче, кожата му беше много бледа, а косата почти бяла. Имаше превръзка на очите, а на гърба му зееха две огромни дупки, от който кръвта бързо се стичаше.
- Какво е това? – попита ужасено Ема.
- Паднал ангел – отбеляза Сам.
Непозната чу гласовете и започна да се озърта, ръцете ѝ бяха вързани, което не ѝ позволяваше да свали превръзката от очите си.
- Помощ! – извика най – накрая, гласът ѝ бе агоничен.
- Да ѝ помогнем – Ема се затича към фигурата, но Сам я хвана за ръката и я погледна.
- Не знаем от кои е – промълви тихо той.
- В смисъл?
- Дали е черна, или бяла. Защо са я изгонили или от Рая, или от Ада.
- А как според теб ще разберем – Ема се втурна към момичето, коленичи до него и махана превръзката от очите му.
В тях се четеше ужас. Непозната беше крайно уплашена и неадекватна.
- Как се казваш? – попита Ема, като се опитваше да я успокои. – Успокои се и ми кажи името си, става ли?
- Скайлър – изстреля непознатата.
- Какво ти се случи? – Ема я погледна в очите.
- Взеха ми ги – момичето заплака.
- Кое?
- Крилата ми, отнеха ги от мен.
- Но защо? – Ема избърса сълзите ѝ.
- Защото съм родена в Ада, а живея в Рая.
- Какво ще рече това? – Сам се присъдени към разговора.
- Майка ми беше ангел, а баща ми дявол.
- Но как тогава си родена в Ада? – Ема се обърка.
- Това е израз – обясни Сам. – За това ли те изгониха?
- Помислиха, че съм направила нещо, което не съм. Ние смесените сме заподозрени във всичко.
- Да я заведем при Фелисия, тя ще знае какво да прави – обяви Сам с плах  тон.
- Добре – съгласи се Ема, – можеш ли да ходиш?
- Да така мисля – момичето започна да се изправя. Ема му помогна.
Тръгнаха обратно към Авалон.

***

През това време вече всички се бяха разотишли. Коу и Аоеде бяха заедно.
- Сега вече можем да продължим започнатото – обяви момичето.
- С това нямаш проблем, само този път може ли да е в стаята – Коу се разсмя.
Скоро стигнаха стаята на Коу, той отключи и даде път на Аоеде да мине. Затвори вратата, метна ключовете на един от фотьойлите, обърна се и я видя пред себе си. Тя обхвана лицето му в ръцете си и го целуна, първо нежно, а после не чак толкова. Неусетно смъкна фланелката от гърба му, а след това и своята. Двамата паднаха в летлото, Аоеде се засмя, а после отново го целуна. Нещо привлече вниманието ѝ, сякаш вените на врата на Коу, пулсираха, сякаш усещаше пулса му.
- Какво има добре ли си? – попита той.
Това я върна в реалността, тя разтърси главата си. Нищо не пулсираше, всичко беше наред.
- Да, аз просто се замислих за това, което Ема ми каза, но сега не е време да мисля за това – тя отново се наведе и го целуна, той я обгърна с ръцете си.
Без да се усетят двамата тупнаха от леглото, но това не беше проблем за тях.