На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 32 - Нощта на пеперудите

Аоеде стоеше на леглото на Коу, беше замислена.  Дните, който бе прекарала сред фееридите ѝ се струваха нереални, просто беше преживяла твърде много години в каменния затвор на Розите, а колко загадъчно и мистериозно звучеше името им всъщност. В началото когато беше пристигнала при тях всичко бе ново за нея и, любопитно и забавно. Но тогава се бяха изсипали всички тези години без смях и усмивки, без чувства и емоции, без слънце, без радост. Аоеде бе живяла триста и три години без тези неща и сега, когато се случваха на нея ѝ изглеждаха далечни и по – приятни от тези, които се рееха някъде далеч в спомените ѝ. Когато за първи път бе станала феерида, управниците бяха други, имаше други хора, имаше друг Коу.  И всичко беше наред. Но един тъп и недомислен  инцидент бе провалил живота ѝ, изпращайки я в Ада, в Ада на розите и камъка, където не проникваха слънчеви  лъчи, а бродеха мъртви души, търсещи пътя към моста, през който тя щеше да падне онзи ден. Там, където едно момче ѝ бе казало, че харесва странностите ѝ. Коу, той бе някак различен и тя бе усетила тази разлика още в момента на тяхната среща.
Тези мисли кръжаха в главата на Аоеде подобно на бесни фурии, прескачаха, гонеха се, преследваха я. А тя просто стоеше и замислено гледаше Коу, който спокойно похъркваше до нея.  За момент през главата ѝ минаха още по – притеснителни мисли. Дали не сънуваше? Дали след броени секунди нямаше да се събуди и отново да бъде затворник на Черните рози.
Едно мило и нежно докосване по рамото опроверга страховете ѝ. Тя бе тук.
-Какво? – сепна се.
-Питам, добре ли си? – Коу се беше събудил.
-Да... замислих се – отвърна, а гласът ѝ бе някак паднал и леко троснат.
-За розите нали?
Тя кимна.
-Ще се връщаш ли при тях? – този въпрос наистина тревожеше момчето.
-Длъжна съм!
-Защо, остани… остани при мен – той сплете пръсти с нейните, а в очите му проблесна искрица.
-Защото ми спасиха живота и сега той им принадлежи – това бе истина. Аоеде дължеше живота си на Розите, което я правеше тяхна марионетка.
-Ничии живот не принадлежи, на никого другиго освен на собственика си – заяви категорично Коу, който не бе започнат с правилата на този свят, а още по – малко с тези на Розите.
-Да, но това не се отнася за мен – очите на Аоеде се насълзиха, още едно чувство, което до преди дни бе твърде далечно за нея.
-Да не би да искаш да е върнеш там? – дори той не повярва на себе си, че въобще бе задал подобен въпрос.
-Не... ти луд ли си? Това там е затвор – казвайки това, Аоеде изпръхтя като конче, въпросът му беше почти смехотворен.
-Тогава ще немеря начин да останеш. – Коу бе категоричен, макар че си нямаше  ѝ представа как точно щеше да го стори. Та той бе нов, все още дори не знаеше къде точно се намира.
-И как по – точно? – позаинтересува се  момичето, скръствайки ръце пред гърдите си.
-Не знам ще го открия начин – той се замисли за момент, - Айли ще ми помогне.
Аоеде въздъхна, а по лицето ѝ пролази иронична усмивка.
-Не, няма да ти помогне. Не виждаш ли колко е влюбена в теб, по – скоро ще потърси начин да ме убие, отколкото да ти помогне да останеш с мен – засмя се.
Коу знаеше прекрасно за чувствата на Айли. Бе се опитал да я обича по този начин, но уви…уви не бе успял. Тя бе негова най – добра приятелка, незаменима част от живота му. Незаменима, тоест той никога нямаше да я замени с друга, но и никога нямаше да ѝ позволи да заеме мястото на друга. Тя бе една константа в неговия живот.
-Знам, но аз никога не съм гледал на нея като на повече от приятел.
-Да но аз съм тази, която заема мястото ѝ. Защо да ми помага?
-Не на теб, на мен, именно защото ме обича поне като приятел – след като бе премислил нещата, Коу сякаш не можеше да повярва дори на себе си. И изглежда това не остана незабелязано от Аоеде, чийто поглед помръкна. Приличаше на порцеланова кукла. Лицето ѝ бе изящно и някак безизразно във всеки един момент, непредсказуемо. Коу можеше единствено да гадае какви мисли се въртяха в главата ѝ. Почваше чак да се притеснява, не знаеше какво може да очаква от нея. Та тя бе прекарала над триста години без емоции, беше бомба със закъснител.
И тогава потропване по вратата спаси положението.
-О да съвсем забравих - Коу се подсмихна, заглеждайки се в дланите си, - Филиз ми каза, че днес ще си получа силите си. Притеснен съм! 
Аоеде се ухили, спомни си колко уплашена бе била и тя, когато получаваше силите си, а всъщност не се бе оказало нищо особено.
-Спокойно това не е нещо страшно – тя започна да се облича, до сега бе седяла само по една измачкана тениска от гардероба на Коу.
Той последва примера и,  а след това отвори вратата, разчорлен и ухилен. Очакваше да види Филиз, но вън стоеше Айли. Все същата, докарваща визия излязла от електронна игра.
-Филиз ме прати да ти кажа, че... тя какво прави тук? – момичето веднага бе успяло да забележи Аоеде, която просто си проправи път между тях.
-Тръгва си – заяви леко троснато, като почти избута Айли.
От устните на Коу се измъкна притеснена въздишка. Това бе началото на някаква безсмислена война, чийто край определено нямаше да бъде розов.
-Спал си с нея? – Айли размаха невярващо ръка. Очите ѝ бяха станали два големи кафяви и изпълнение с раздразнение кръга.
-Да защо  - Коу повдигна рамене, а усмивката му стана игрива, - отчет ли ще ми водиш?
-Не, но точно с нея. – Айли продължаваше да ръкомаха невярващо и едва ли не в този момент бе готова да зашлеви най – добрия си приятел, в опит да го вразуми.
-Какво и е? – поиска да узнае момчето.
-Ами… - Айли се замисли за момент, - странна е – отвърна категорично, макар че за света, в които живееше бе съвсем нормална. По – скоро Айли бе странната тук, а и не само на това място.
-Ами може би точно това ми харесва в нея – Коу отново се  усмихна, избута Айли  и тръгна надолу по коридора, оставяйки я  със зяпнала уста.
Момичето вдигна нервно ръце над главата си. Толкова ли бе сляп Коу? Толкова ли не виждаше какви чувства изпитваше тя? Как можеше да го вразуми, да го накара да прогледне? Догони го.
-Да, но не мога да разбера защо точно тя? Има толкова много по – нормални от нея – беше готова да си съчини какво ли не по адрес на Аоеде само, за да му докаже, колко голяма грешка бе направил.
-Да, но аз  я харесвам точно за това Айли, защото е различна.
-Добре тогава другия път ще се постарая да ти намеря куц пират с дървен крак! – въпреки че това бе чиста шега, Айли го бе заявила с напълно сериозен и леко гневен тон.
-Не мога да те разбера. Какъв ти е проблема с нея? – нервите на Коу вече не издържаха, той се развика.
-Ами проблема ми е, че аз трябваше да съм на нейно място – Айли каза това без да мисли като на свое време също викаше.
Коу закова не едно място. Погледна  най – добрата си приятелка с леко насмешлив поглед, поглед които не показваше изненада. Той знаеше за нейните чувства. Той знаеше и просто бе мълчал…толкова много време. Лицето на Айли доби ален цвят. В момента ѝ се искаше някъде там да имаше бутон, който можеше да върне времето, да върне думите ѝ. Но уви в момента имаше само срам.
-Знаеш ли, забрави. – Айли се забърза на някъде дори не знаеше на къде. Искаше да се разплаче. Тя, която не плачеше. Искаше да изчезне…не, искаше отмъщение.

***

Филиз, Алек, Сам и Питър чакаха Коу в главната зала.
-Хайде приятел сега наистина ще станеш част от нашия колектив – Алек удари момчето по рамото. Този лек жест го накара да се почувства желан. 
Филиз бе първата, която се отправи към каменната стената, от която отваряха всички портали. Не че имаше някакво значение от къде щяха да го отворят.
Алек застана срещу голямата обрасла с бръшлян и мъхове каменна стена, извади някакво устройство и нарисува една елипса, тя заблея, а през нея се видя част от небето.
-Стойте тук – Сам протегна ръката си пред Коу, Мария и Питър, -  с Алек ще проверим терена – той погледна часовникът на ръката си. - По нашите изчисления в Япония изгревът още не е настъпил, така че би трябвало да имаме време. -  Сам побутна Алек през портала. След малко и двамата се върнаха.
-Добре чисто е и е преди изгрев, идвайте, но внимавайте – предупреди ги Алек.
Всички прекрачиха границите на портала като за Коу това бе още едно малко приключение. Как така онова мъничко устройство бе отворило дупка в стената, дупка, която водеше право в Япония. А вероятно можеше и по целия свят. Точно като в игрите, които играеше. Този живот му харесваше много, особено когато го изживяваше с Айли. Айли…Айли, най – добрата му приятелка, тази която вероятно го мразеше в момента.
Озоваха се на малка камениста пътечка, намираща се на една огромна червеникава скала. Филиз не беше очаквала точно такъв пейзаж, стресна се и се подхлъзна. За секунди изпадна в паника, каквато не  бе изпитвала през живота си. Това ли щеше да бъде нейният край? Но тогава две ръце я издърпаха, връщайки равновесието ѝ. Питър, беше спасил живота ѝ. Но иронията на съдбата заработи и в този миг се усети лек трус. Все пак се намираха някъде из Япония, където земетресенията бяха част от нормалното човешко ежедневие. Няколко камъчета се посипаха над главите им. Филиз се притисна към Питър.
-Какво има добре ли си? – попита той, като не отделяше тялото си от нейното.
-Да, просто – тя издуха един кичур от лицето си,  имам страх от вис.. – последва втори трус, – от височини – почти изкрещя тя и зарови глава в ризата му.
Когато всичко се успокои, Филиз повдигна ужасеното си лице, огледа се и чак тогава освободи ризата на Питър от захвата си. Секунди след това усети прилив на кръв в бузите си, изчервяваше се.
-Добре ли си? – попита повторно Питър.
Тя кимна.
-Върви пред мен – нареди момчето.
Филиз не беше от хората, които обичаха да бъдат командвани, но загрижеността на Питър ѝ харесваше.
-Теб не те ли е страх? – попита, а в гласа ѝ се долови игрива нотка.
-Не, никога не ме е било страх от високото – той се разсмя, - колко пъти съм бягал през прозореца.
Филиз се разсмя, харесваше ѝ, че Питър се опитваше да я впечатли по някакъв начин. Дали съзнаваше, че вече бе успял?
-Добре хора стигнахме – обяви Алек, който водеше групата.
Бяха стигнали просторна скална козирка, над която се извисяваше отвесна скала.
-Тук си умрял ти. – Сам кима към Коу.
-Значи все пак не съм стигнал земята – момчето спря, пое си въздух и погледна надолу. – Щастливец съм.
-Не тук те намерих – отбеляза Филиз. – Айли не бе изкарала този късмет, намерих я доста по – надолу – замълча за миг, - в доста по – разглобено състояние – прехапа устни.
Алек се раздвижи, извади някакъв камък от раницата си и с негова помощ начерта кръг.
-Застани в средата – нареди той.
Коу го направи, а всички с изключение на Питър се наредиха по протежение на кръга и започнаха да казват,  някакви думи на неразбираем език. Слънцето тъкмо се показваше, озарявайки кръга. Появи се някаква синкава енергия, която се вля в Коу. Той мигновено усети приятно замайване и хиляди иглички, които сякаш леко пробождаха кожата му. Не беше болезнено, всъщност бе приятно. Последва някаква ударна вълна, която повали момчето на земята. Секунди по – късно светлината изчезна, а Коу огледа всеки един от спътниците си.
-Това беше яко, странно, но яко.

***

-Пст, Ема – Сам се опита да я събуди. – Ема… – изглежда упойките, който ѝ бяха дали заради крака, бяха доста силни, та тя дори не помръдваше.
-Ема – Сам я побутна лекичко.
Най накрая тя се събуди със силна въздишка. Сам побърза да постави ръка  на устата ѝ, защото със сигурност щеше да изпищи. Отне ѝ няколко секунди да осъзнае какво реално се случваше.
-Сам, какво правиш тук?
-Шшт, по – тихо може да ни чуят – той постави пръст пред устните си, след което се усмихна. Радваше се, че тя вече бе добре. А сега ѝ бе приготвил и изненада. -  Искам да ти покажа нещо навън.
-Добре – тя веднага се съгласи – но тук нямам никакви дрехи, а едва ли ще ми е много приятно да се разхождам по болничен халат.
-Тези стават ли? – Сам изкара един клин, обикновена блуза, тъмно – синя жилетка и някакви кецове. – Взех ги от стаята ти.
Ема започна да се преоблича. Сам се беше заблял на някъде, дори не ѝ беше обърнал внимание, после се усети.
-А, извинявай, ще те оставя да се преоблечеш на спокойствие, чакам те отвън – с тези думи той тръгна да излиза.
-Не… - тя се почеса по главата, -…искам да кажа, - запелтечи, объркана в собствените си мисли, -  нямам против да останеш ако за теб не е проблем.  А и не съм сигурна, че мога да ходя нормално – заяви развеселено.
Сам се разсмя, но въпреки всичко я изчака да се преоблече на спокойствие.  Той не беше от момчетата, който гледаха едно момиче докато се преобличаше, сдържайки лигите си. Ема приключи.
-Готова ли си? – попита.
Тя кимна.
-Но не знам как – тя направи жест че не може да стане – ще ми помогнеш ли?
Сам не отговори, а просто ѝ предложи рамото си. Тя се улови за него и лекичко стана.
-Как е? – попита леко притеснено момчето, придържайки я здраво.
-Ами мисля, че мога и сама. – Ема се усмихна, поне до колкото се виждаше в тъмното. Сам я пусна, а тя заходи сама. Гласът ѝ прозвуча доста бодро. Очевидно не бе очаквала, че ще се справи толкова лесно. – Е, явно мога да ходя.
-Как е крака, имам предвид боли ли те? – Сам продължаваше да върви зад нея сякаш всеки момент щеше да падне.
-Усещам само лека болка, но нищо сериозно. Мисля че ще оцелея – тя се ухили. – А сега къде ще ходим?
-Последвай ме – той ѝ подаде ръката си, а  тя я улови без да мисли.

***

-Какво правиш тук? – Филиз се показа от някъде.
Питър стоеше сам, облегнат на перилото на една от високите кули на Авалон. Нощта се скрояваше ветровита. А Питър просто си стоеше и си блееше някъде в далечината. Там, където вече се виждаше само небе. Вятърът рошеше русата му коса, а луната се отразяваше в очите му, правейки ги дълбоки и загадъчни, изпълнени с мечти. Отне му време да отговори.
-Нищо… - той замълча за момент, -…аз просто понякога искам да остана сам за малко.
-О, извинявай! – тя тръгна да си ходи.
-Не недей,остани  ако искаш – Питър я покани без да се обръща. Гласът му бе някак отдалечен, сякаш небето го бе привлякло толкова силно, запращайки го в звездният танц на мечтите и спокойствието.
Филиз се усмихна на себе си. В сърцето ѝ загоря някаква искрица. Тя бе нарушила душевния мир на Питър, но вместо да я отпрати, той ѝ бе предложил да го сподели с нея. Тя застана до него на перилото и впери поглед нагоре. Наистина имаше толкова много звезди. Всяка изглеждаше уникална по някакъв собствен начин. И наистина – небето, звездите и вятърът, които немирно рошеше косите им, създаваха някакво непонятно спокойствие. Но тази вечер имаше и нещо друго. Нещо далеч по – земно, нещо, което се случваше веднъж годишно. Магия, която всеки заслужаваше да види, а след това и да почувства.
-Виждаш ли цветята? – попита плахо Филиз, не искаше да нарушава тишината, но беше нужно. -  Тази вечер ще има какво да гледаме – тя се усмихна и погледна към Питър, който все още не бе откъснал поглед от небесата.
-Гледам ги всяка вечер – отвърна, а по лицето му пропълзя някаква детинска усмивка, - днес реших да ги заменя с небето – засмя се.
-Да, но тази вечер ще разцъфнат.
Цветята, който се виждаха на поляната долу в момента представляваха хиляди разноцветни пъпки, които чакаха своя миг.
-Какво ти е, изглеждаш тъжен? – Филиз отново наруши тишината, не можеше просто да седи. Изпитваше нужда да говори с Питър, просто да чуе гласът му.
-Просто се замислих – отвърна, издавайки някакъв хлип наподобяващ смях.
-За какво?
-Ами до преди три седмици не знаех за това място, дори не  подозирах, че съществува, мислих си, че сестра ми е мъртва, и че наистина няма да я видя повече. Мислих, че ще проваля и така скапаният ми живот с цигари и алкохол. Отделно  има и нещо, което не казах на Ема и се ядосвам на себе си, но просто ако ѝ го кажа, се страхувам, че ще го приеме зле.
-Недей да ми го казваш ако не искаш – Филиз го прекъсна.
-Не, аз имам нужда точно от това. – Питър потърка очите си. -   Звездите едва ли ще ми отговорят ако го разкажа на тях – момчето си пое въздух. – Една вечер, след смъртта на Ема, - замисли се за момент, -  беше май ден след това, чух нашите да си говорят: Какво щял да прави баща ми, сега, когато вече нямал деца, майка беше объркана. Та нали и аз съм му син. Тогава той стана от масата, стоварвайки юмрук отгоре ѝ. Изглеждаше ядосан. Отвърна ѝ, че знаел всичко, знаел, че аз не съм негов син, знаел за лъжите ѝ. – в очите на Питър проблеснаха сълзи.
-А ти знаеше ли? – Филиз постави ръка на рамото му. Беше някакъв жест на съжаление.
-Не  - той избърса малките сребристи капчици от лицето си, - тогава разбрах за първи път. Ядосах се, исках да избягам, но се замислих за майка ми и все пак избягах – Питър си пое въздух. – Страх ме е да го кажа на Ема.
-Да, но тя рано или късно ще разбере – Филиз се приближи още малко към него. Изпитваше адски голямо съжаление към това объркано момче.
-Да, но не аз съм човекът, който трябва да ѝ каже. А и сега съм тук, на място, което не би трябвало да съществува, а за тези проблеми крадат само време за мислене – Питър се загледа отново в небето. – Тук е по – хубаво, от колкото на земята.
И точно, когато го беше казал, времето бе настъпило. Времето, в което се случваше магията.
-Да, а ето и още едно нещо, което не можеше да видиш всеки ден и навсякъде, гледай! – Филиз, наклони глава надолу, а Питър последва примера ѝ.
Цветята. Те блестяха, всяко в цвета си. Имаше най – разнообразни, сини, лилаво, червеи, цикламени, жълти и други. Цветчетата започнаха да пулсират или поне така изглеждаше от кулата. Цветовете им се отвориха, а от тях излетяха някакви същества, които приличаха на пеперуди, не бяха живи, бяха по – скоро като от светлина. Всяко цветче пускаше по няколко пеперудени светлинки, който излитаха в небето, чертаейки неземно красиви завъртулки. Пеперудките излитаха правеха едно, две кръгчета и избледняваха, но цветята не спираха да ги пускат.
- Не са ли прекрасни! – възхити се Филиз, без да отделя поглед от тях. Беше погълната от цветовете и светлинките.
- Не колкото ти! – отвърна Питър.
Тя се сепна за момент. Погледна го и се усмихна. Не бе забелязала, кога той се бе приближил толкова близко до нея. Кога, замечтаният му поглед се бе спрял върху нейния.
-Какво – Филиз бе чула прекрасно думите му,просто искаше да ги повтори.
Но Питър не отговори нищо. Нямаше смисъл от повече думи. Просто я целуна.
Първоначално Филиз се стъписа. Не го беше очаквала, но когато осъзна какво точно се бе случило, тя се отпусна, разтопи се в целувката и позволи нейната топлина да я обладае. Да потече по вените ѝ, да накара кръвта  ѝ да ври.
Филиз се отдели от Питър и потрепери лекичко.
-Студено ли ти е? – попита той, разтърквайки раменете ѝ.
-Като се замисля – тя усмихна, премествайки един кичур коса зад ухото си. Незнайно защо се чувстваше леко засрамена. 
-О, ето – Питър свали якето си и го наметна на раменете ѝ. Стоеше ѝ като чувал. Беше доста голямо за нейното фино тяло.
-Благодаря ти за всичко днес !– Филиз се усмихна мило. От много време насам не се бе чувствала толкова…спокойна.
-Безсмислено е да ми благодариш, бих го направил винаги– Питър прегърна Филиз, двамата се загледаха в цветята и светлинките,  който продължаваха да правят вечерта още по – магическа.

***

-Йей, йей, кой вече си има сили? – Аоеде пресрещна Коу по коридора.
-Ами аз, ама дори не знам какво да правя с тях – момчето наистина не знаеше.
-Ами ела да ти покажа – Аоеде, задърпа Коу на някъде.
След минути се намираха пред един  от откритите прозорци на дългите външни коридори. Момичето се подготви, засили се.
-Аоеде какво правиш? – Коу се уплаши.
Тя се затича и скочи през прозореца, направи грациозно салто във въздуха, и полетя стремглаво надолу, все едно щеше да се гмурка. Само дето долу имаше земя и удара щеше да бъде далеч по – болезнен. Коу се затича към прозореца и се надвеси. Но долу нямаше нищо ни следа от тяло. Просто двор.
-Какво търсиш долу? – чу напълно познатия женски глас зад себе си- Принадлежеше на момичето, което току - що се беше хвърлило през прозореца.
-Как... – Коу остана без думи, а очите му се опулиха по такъв начин, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.
Аоеде стоеше облегната на една колона и просто му се усмихваше глуповато. .
-Предполагам, че единственият начин да разбереш, е като пробваш сам – тя му се усмихна отново, след това измъкна някакъв предмет от джоба си. Беше неговият телефон.
-Как... телефонът ми?
Момичето размаха телефона във въздуха, усмихна се нагло и побягна по коридора. Коу нямаше друг избор, освен да я последва.

***

-Добре Сам къде отиваме? - попита шепнешком Ема.
-Мисля, че ще ти хареса. – отговори ѝ също толкова тихо той.
Придвижваха се из замъка тихичко, защото както винаги се предполагаше, че трябваше да спят по това време, но кой би бил способен до укроти група диви тийнейджъри, човек по -  скоро би опитомил лъв. Сега се прокрадваха по едни стълбища като внимаваха да не се натъкнат, на някого. Сам сви и тръгна да слиза по едни стълби  и после я видя, Милдрет, чистеше площадката пред стълбището. Беше с гръб. Момчето се огледа, а в погледа му се долови леко притеснение. Не искаше старият прилеп да развали изненадата му. Сам сграбчи ръката на Ема, която вървеше плътно зад него и като котка се върна обратно в коридора.
-Тя май е навсякъде – прошепна през смях момичето.
-Очевидно – Сам също се засмя, – добре, че тук вече е мила. След малко ще премине в другия коридор, ще имаме време да се измъкнем.
Милдрет така и направи, изчисти площадката и освободи коридора.  За жалост Сам и Ема имаха малко време да преминат, защото тя определено щеше да се върне и определено нямаше да бъде очарована, виждайки следите им.
-Хайде! – Сам дръпна Ема и двамата, смеейки се пробягаха през коридора, излизайки в малко китно дворче.
-Успяхме – Ема се зарадва и скочи към Сам, той я завъртя във въздуха  и сега беше в прегръдките му. Тя се наведе да го целуне. Той се дръпна и се усмихна.
-Ще има време и за това.
-Какво имаш предвид? – неясно объркване се изписа на лицето на момичето.
-Ще видиш! – усмивката на Сам криеше някаква загадъчна тайна, тайна която бе сходна с цвета на очите му, дълбокото синьо, което сякаш криеше всички тайни за света.
Той пое ръката на Ема и я поведе на някъде.
Стигнаха едно езеро, чиито по краищата имаше разноцветни цветя, полюшващи се  от лекия ветрец.
-Пристигнахме, сега трябва да чакаме – Сам седна в тревата.
Да чака, това на Ема не ѝ харесваше. Може би следващото ѝ решение бе спонтанно и недомислено, но какво пък, понякога човек трябваше да спре да мисли за всяко едно възможно последствие. Тя се затича към водата и  нагази вътре. А с  няколко леки, гъвкави и грациозни движения я накара да се раздвижи. Първоначално се оформи нещо като пипало, което постепенно се превърна в човешка ръка. Ема раздвижи ръката и я прати към Сам, погали го по – бузата. Сам се усмихна насреща ѝ, но както всяко едно красиво нещо, тока и това, изпуснато от контрол, можеше да доведе до неприятности. Ема бе загубила контрола над творението си, което се бе разплискало  първо в скута на Сам, а после и върху самата нея. Тя затвори очите си, разтресе ръцете си и с яд изтръска водата от себе си. Все пак не това бе планът.
Сам изглежда също не бе очаквал точно този развой на събитията, но за разлика от Ема, на него това му се стори забавно и донякъде провокативно.
-О, така ли ще играем? – въпросът бе посипан с нереално количество ирония.Той стана от там, където беше седнал, затича се,  профуча  покрай Ема и се изгуби някъде из водите.
Тя се учуди. За момент нищо не се случваше. Всичко бе санало твърде тихо. Поне до момента, в който внезапно беше избутана от струя вода, доста силна. Водата я преобърна, вече нямаше сухо място по себе си. 
-И аз знам трикчета – усмихна се Сам, подавайки се от водата.
Гледката накара сърцето на Ема да заблъска в гърдите ѝ. В момента пред нея не стоеше човешко същество, а някакъв ангел. На това оприличаваше Сам в момента. Мократа коса, по която в момента се търкаляха нежни капки и онези очи, дълбоки очи, които отразяваха вече отразените нощни светлини. Имаше нещо крайно магическо и недостижимо в тези очи.  Но въпреки цялата тази небесна красота, Сам заслужаваше отмъщение. Ема усети как и нейната дяволита страна бе започнала да се събужда, пробуждайки интересни намерения в главата ѝ. Момичето се амбицира, а погледът му крещеше: - „ще видиш ти”. В очите на Ема се зараждаше буря и то може би наистина. Бавно тръгна към мястото, където езерото миеше брега. Погледна водата, която се раздвижи, правейки ѝ път. Пясъчен килим, водещ право към Сам. Ема тръгна по пътеката, която ѝ правеха вълните. Те се бяха вдигнали и кротко се вълнуваха точно над главата ѝ, сякаш ѝ отдаваха нужната чест. Всичко изглеждаше някак величествено. Но Ема ясно съзнаваше, че дори и една грешна стъпка, едно леко разсейване би разпръснало цялата тази вода, завличайки и нея и Сам в смъртоносен водовъртеж. Но все пак Ема не се предаде, искаше да се докаже и го правеше, защото някой хора можеха да превърнат водата в лед, но кой можеше да превърне водата в огън. След всяка една своя стъпка, Ема оставяше огнена следа върху мокрия пясък. Всеки един отпечатък продължаваше да гори нищо, че водата обграждаше всичко наоколо. Ема го контролираше и този контрол ѝя доставяше странно удоволствие. А да не говорим, че гледката беше удивителна. Сам наистина беше удивен. Очите му обхождаха неспирно всичко, водата, огъня и богинята, която в момента вървеше към него. Смесица от огън и вода. 
Когато стигна до Сам, Ема се обърна, погледна вълните, които образуваха пътя и те мигом се върнаха на мястото си, потушавайки отъня и погребвайки пътя. Ема се хвана за Сам, сега когато нямаше път тя не стигаше дъното. Все пак беше с глава по – ниска от него. Тя го погледна.
-Това наистина беше изумително – призна и той, придържайки я за лактите.
-Това целях – тя се усмихна.
Той я придърпа по – близо към себе си, обгърна я в прегръдките си, накани се да я целуне, но за момент само се гледаха, тя го гледаше в очите и както винаги потъваше в тях, губеше се. Но както винаги, моментът беше прекъснат и то от почти нечовешки вик.
-Върни ми телефона! – викът принадлежеше на една фигура, която бягаше, препъвайки се по брега.  Беше Коу.
Стреснатите погледи на Сам и Ема се спряха върху момчето, но то май все още дори не бе забелязало наблюдателите си.
Коу спря за момент, огледа се и продължи да тича към друга фигура, по силуета си личеше, че бе на жена.
-Ела си го вземи! – извика женският силует и, измъквайки се от сенките продължи да бяга.
-Това не е ли Алтай? – учуди се Сам.
-Да тя е – потвърди Ема.
-Но какво прави с Коу? – учуди се Сам.
-Ами намерила си е играчка – Ема се усмихна.
-Твърдиш, че го използва?
-Не нямам това предвид, а че вчера  ходих до стаята си, за да си взема книгата, точно по това време ги чух как си играят – Ема погледна Сам.
-Сигурна ли си, че е била тя?
-Вече да! – потвърди момичето с усмивка, – но не мисля, че го използва. Ти как би се чувствал ако триста години си бил третиран като робот без чувства?
Сам изглежда се засили за момент, след което се усмихна и улови ръката на Ема.
-Щях да съжалявам, че нямам теб.
-Ооо – тя също се усмихна, - това звучи твърде захаросано!
Думите ѝ накараха Сам искрено да се засмее. Опредено звучеше много сладникаво, но това не значеше, че бе преувеличено.
И точно когато тишината бе тръгнала да си проправя път, бе прогонена от хиляди цветни светлини.
-Гледай – подкани я Сам, - започна!
Ема се огледа. Цветята, който обграждаха езерото засияха, започнаха да трептят, след това цвят по цвят се отваряха, а от тях излитаха разноцветни светлинки наподобяващи пеперуди. Те обградиха цялото езерце. Летяха около Сам и Ема. Тя протегна ръка и докосна едно от тях, то просветна повече и изчезна, превръщайки се в нещо като прах. Беше невероятна гледка.
-Случва се всяка година по това време. Наричаме го „Нощта на пеперудите”. – Сам се усмихваше, оглеждайки всяка една цветна светлинка.
-Прекрасни са!  – възхити се Ема.
Там където се приземяваше прахът от пеперудките, се появяваше ново цветче, очакващо следващата такава нощ.
Ема се огледа, цветята продължаваха да изпускат такива пеперудки, чийто живот траеше най – много минутка, разбира се, те не бяха живи. Двамата бяха заобиколни от  множество такива светлинки. Една кацна на рамото на Ема, но не изгасна, а сякаш премина през кожата ѝ, оставайки под формата на цветен татус.
-Какво е това? – учуди се тя
-Те, те белязаха – усмихна се Сам.
-Какво трябва да значи това?
-Случва се много рядко значи, че във всяка твоя трудност ще намериш спасение. Тя ще ти помага – Сам прокара пръст по картинката, след това  целуна Ема.
Тя отвърна на целувката му, изкара ръце от водата и ги прокара зад врата му, а цветовете продължаваха да се сменят, обгръщайки ги в магическият си кръг.

***

Коу преследваше Аоеде, но тя беше твърде бърза. Бе свила по един коридор и той дори беше успял да я загуби от погледа си, почти се бе отказал, а и вече беше започнал да се изморява. Огледа се, но от нея нямаше ѝ следа.
-Какво, да не се отказа от телефона? – Аоеде стоеше точно зад него облегната на една колона и въртеше телефона в ръцете си, усмихвайки се довялото. Тръгна да бяга отново, а  Коу след нея.
-Ако искаш да ме настигнеш използвай силите си, имаш целия въздух на света – изкрещя тя, бягайки напред.
Коу се напрегна, не знаеше как да използва силите си. Опита се и може би му се стори, но като че ли стана малко по - бърз от преди и дишането му се улесни. Да, наистина бе станал по – бърз, по – лек. Настигаше Аоеде. Двамата вече бяха излезли от замъка и бягаха край някакво езеро.
-Върни ми телефона! – изкрещя Коу.
След малка пауза момичето му отвърна.
-Ела си го вземи! – Аоеде продължаваше да държи преднина макар и по – малка.
Подминаха езерото и излязоха на някакво поле, вече бяха вън от Авалон. Коу настигна Аоеде най – накрая. Хвърли се, за да я хване и двамата се озоваха в тревата. Той беше върху нея.
-Точно като първият път – процеди запъхтяно през усмивка тя.
-Само че, тогава ти беше отгоре – Коу също се усмихна.
Целуна я, тя се обърна, и ето че тя бе върху него. Гледаше го замечтано, беше щастлива. Чувство, което не бе чувствала от доста време.
-Беше точно така! – обяви тя, усмихвайки се и пак го целуна, много страстна целувка.
-Да само че, тогава не искаше да ме целунеш – каза той, отделяйки устни от нейните.
-Да, но сега искам – прошепна тя и го целуна отново.
Миришеше на малини, Коу обожаваше този аромат, обичаше да сплита ръце в косата на момичето да усеща студенината ѝ. Аоеде беше нещо, което той винаги бе искал, момиче, което бе виждал само в електронните игри. Момиче, в което бе влюбен от години. А сега то беше тук.
- Обичам те! – прошепна ѝ той и странно, бе сигурен, че тези думи бяха една безспорна истина.
Тя го погледна и се дръпна, седна.
-Какво да не те обидих с нещо! – погледът на Коу стана притеснен, дали не беше избързал с признанието си? Дали не бе оплескал нещата. – Ако мислиш, че е твърде рано…
-Не, не, просто никой не ми го е казвал… - Аоеде изглеждаше леко засрамена, - … наистина – очите ѝ се насълзиха.
-Какво имаш предвид с това? – той улови ръката ѝ. Имаше нещо, което го притесни.
-Имам предвид, че в Япония преди триста години, никой не се е влюбвал както сега. Казват ти, че ще се омъжиш  и се омъжваш . Ти си жена, ти си никой, третират те като робиня и единственото ти предназначение е да раждаш, готвиш и переш.
-Ти си била омъжена ?– Коу се учуди.
-Не, за малко беше, умрях ден преди сватбата. – тя премести един кичур коса зад ухото си, смеейки се иронично на съдбата си.
-Нали не си се самоубила? – Коу усети как сърцето му трепна при тази мисъл.
-Не – отново се разсмя, – прекалено голям егоист съм, за да сложа край на живота си.
-А как умря?
-Ами иска ми се да кажа, че съм умряла в катастрофа с мотор, но през седемнадесети век единственото превозно средство, което имаше беше кон, а семейството ми дори това нямаше – отново се усмихна, – не, не беше с превозно средство, направих салто през един прозорец и паднах пред една сергия с риба, горкият продавач сигурно е получил шок за цял живот – тя се засмя.
-Уау, дори и за смъртта си говориш със сарказъм.
-Просто съм такава, може ли да ти призная нещо? – за момент се замисли, но съзнаваше, че вече го бе казала и връщане назад нямаше.
-Разбира се – Коу улови ръцете ѝ, харесваше му това, че пред него тя сваляше суровата си кована от храброст и бузрасъдност броня и показваше, че има сърце.
-Въпреки че изглеждам като непроницаема и безчувствена скала, и се държа така, сякаш нищо и никого не ме интересува, не е така, а и всичко това е ново за мен и до някъде ме плаши. Е да, знам какво е телевизор и телефон, и разбира се знам как да го използвам, но хората са някак други, по – добри са. Да ми кажат, че ме обичат е нещо съвсем ново за мен, затова се шашнах така.
-Не се притеснявай аз, ще ти помогна с промяната – Коу заяви това с изключителна лекота, но всъщност нямаше и бегла представа как би помогнал на Аоеде.
-Не бях виждала слънцето триста години. – заяви изведнъж тя.  Нашите мисии бяха рядко, на три години веднъж, понякога и повече и то винаги бяха само вечер, защото доста голяма част от войните ни бяха ухапани от вампири феериди. Триста години, затвор…
-Имала си самотен живот.
-Да, но сега ти си тук – тя се усмихна след това го целуна отново. Беше щастлива, истински щастлива и едно бе сигурно, нямаше да позволи на това щастие да си отиде, щеше да го брани с цената на живота си, защото животът при розите не беше живот, а нещо по – лошо от смърт.