На стъпка от Рая - Светлината на мрака

Глава 35 - Надбягване по Великата китайска стена

Ема се събуди отново в лечебницата. Вече ѝ беше омръзнало от това. Имаше чувството, че всеки ден е тук. Не харесваше тази стая. Беше твърде самотна. А Ема бе човекът, който получаваше най – много наранявания от всички. Стана и гадно от този факт, все пак беше феерида и то такава, от която се очаква да спаси света на магията. С въздишка тя се облегна на възглавницата, дръпна ръцете си нагоре, но нещо не ѝ позволи. Беше с белезници вързани към леглото. Поне краката ѝ бяха свободни. Трудно се изправи до седнало положение. Разтресе ръцете си в опит да се освободи. Но защо я бяха оковали?
-Спокойно, предпазна мярка – Сам се показа на вратата.
От какво? – учуди се момичето, гледайки го накриво.
-Помниш ли какво направи вчера? – Сам седна на леглото срещу нейното.
Ема се замисли, спомни си видението и, че за последно беше в стаята си.
-Не, как съм дошла тук? – беше доста учудена.
-Ходеше на сън, тръгна да скачаш от един прозорец, опитах се да те предпазя, а ти ме изгори. – той показа ръката си, която беше в бинт. – Ходеше по въздуха и изричаше някакви предупреждения от рода на „всяка грешка е грешка, а всяка такава е фатална”. Направи нещо като буря в стаята и накрая припадна. Помниш ли?
-Не, но помня видението, видението за битката, знам кога ще ни  нападнат феите и знам къде. Намерих входа към пещерата, той е...
Луйза се показа на вратата с уплашено изражение.
-Има нападение на феи в Китай, тероризират туристите на Великата Китайска стена, ние трябва да поемем, едновермено с това има още точно три атентата в Берлин, в Чикаго и в Сидни. Стягайте се и двамата, трябват ни всички възможни сили.
-Има ли някаква яснота по това какви са феите? – поинтересува се Сам.
-Всякакви! – Филиз се показа на вратата до момичето, правейки гримаса. – Взимайте оръжията и тръгвайте, нямаме време за губене!
-Ема е разбрала подробности за битката – побърза да каже момчето.
-Ще ни кажеш после, сега няма време, тръгвайте, след пет минути в голямата зала. – след тези думи момичетата изчезнаха.
Сам освободи ръцете на Ема, тя набързо облече дрехите си и двамата тръгнаха към залата като първо се снабдиха с оръжия.
 
***
 
Всички се бяха събрали в главната зала екипирани с всякакви възможни оръжия. Филиз и Алек стояха отпред. Момичето излезе напред.
-Бързи уточнения – провикна се то, гледайки всички, – изправени сме пред война, а в нея няма правила. Свободни сте да правите какво си искате, стига да е за победата, режете, кълцайте, колете, нямайте милост, ако трябва използвайте и силите си. И най – важното, гледайте да не умрете. – Филиз погледна към Алек, двамата си кимнаха и всички потеглеха към стената, на която най – често отваряха порталите. Алек застана пред нея, извади устройството за отваряне на продали и нарисува нещо подобно на арка. През нея се виждаше една малка част от Великата Китайска стена. Преминаха през портала и ето че бяха в Китай. Не далеч на хоризонта се издигаше голям стълб от пушеци.
-Там – провикна се Алек, сочейки пушека.
-Изглежда за щастие е само там – каза Сам, гледайки някакво устройство, -  атакували са само километър от стената няма да е толкова голям проблем.
-Ох, успокоих се – призна си Мария, – представете си какво щяхме да правим ако бяха по цялата стена.
-Стига бе, има ли толкова феи? – попита саркастично Том.
-Не знам колко от тях има, но едва ли ще пуснат всичките като се има  предвид, че са атакувани още три града, а сме пред война. – Алек беше сериозен. – Да побързаме ще ни е нужно време да стигнем до там – отбеляза той.
Всички потеглиха.
Вече бяха на мястото на екшъна. Пищящи хора се чуваха от всякъде, никой не знаеше какви бяха тези същества, който се превръщаха в техни близки и приятели. Обсебваха мъртвите и убиваха безпощадно. На места имаше подпален огън, чуваха се войовете на най – различни създания. Хората не можеха да се защитават, единственият им шанс бе да бягат, изплашени и ужасени, от случващото се. Имаше няколко охранителя, който храбро се опитваха да спасят положението, но ето че вече четирима от тях бяха сред мъртвите.
-Така, разпръснете се навсякъде, където виждате странни същества, убивайте ги, както те убиват сега невинни – нареди Алек и се втурна към охранителите.
-Вие – посочи той двама едри охранители, – ние сме тук да помогнем, от вас искам само да евакуирате, колкото е възможно повече цивилни.
-И защо да слушаме заповеди от някакво момченце – подхвърли единият мъж и се засмя, другият също се разсмя – прибирай се вкъщи! – довърши първият.
Алек погледна на криво мъжете, извади един нож от колана си, без да откъсва поглед от тях и го метна, той се заби точно между очите на някаква жена със синя кожа. Алек продължаваше да гледа охранителите, чиито лица бавно промениха цвета си.
-Да веднага почваме да евакуираме хората – мъжете се съгласиха с Алек още щом жената със синята кожа се срина на земята.
-Добре ще ви пазя гърба – Алек застана в близост до тях и извади остриетата си.
Всяко нечовешко същество, което дръзнеше да се приближи към охранителите и цивилните беше посичано.
Всички се разпръснаха. Филиз и Мария се бяха покачили на една от близките кули и стреляха с лък по всяко странно летящо същество. В битката участваха всякакви феи, но отново най – често срещани бяха химерите. Те летяха около двете момичета, опитвайки се да отмъкнат оръжията им. Една химера почти събори Филиз, но завърши с отрязана глава. Друга беше хванала един човек и го разнасяше из въздуха, готова до го метне на някъде. Филиз стреля по химерата, не уцели, Мария също стреля и тя не уцели. Взеха решение да стрелят едновременно. Двете стрели се забиха в крилата на съществото, причинявайки му агонична болка. То се опита да запази височината си. Не успешен опит, химерата слезе на земята, не можеше да лети, но не пускаше човека, държеше го здраво и впиваше острите си нокти в раменете му. Съществото изрева, оголвайки острите си зъби., готово да ги забие във врата на човека. Но тогава  два самурайски меча се показаха от двете страна на врата му, и го прерязаха като с ножица. Човекът беше спасен. Не знаеше, на кой свят се намира, но беше добре. Охранителите се погрижиха за него, връщайки го на семейството му. Мария се беше загледала в случващото се, когато един ястреб се спусна към нея и започна да дере лицето ѝ и да скубе косата ѝ. Момичето закри лицето си с ръцете си. Беше безсилно. Но Филиз бе наблизо. Тя се нагласи да застреля пилето, но то беше умно, все пак не бе просто пиле, а добуст, те приемаха всякакъв облик. Ястребът се въртеше около главата на Мария, правейки стрелбата невъзможна.Филиз можеше да уцели Мария в главата, а това определено би било смъртоносно.
Ястребът се показваше ту от едната страна на главата на Мария, ту от другата. Точно, когато Филиз се прицелеше, птицата се връщаше от другата, но Филиз бе по – умна. Прицели се от едната страна, където беше ястребът, и когато той се премести от другата тя му заби един юмрук. Птицата, все пак не беше особено голяма, въпреки че ястребите бяха големи. Съществото загуби равновесие и полетя надолу, освобождавайки Мария от хватката си. Момичето, вече свободно, веднага хвана лъка и стреля по току – що освестилата се птица. Уцели я в сърцето, Мария винаги бе била най – добрата с лъка. Птицата тръгна да пада към земята, но още преди да я бе докоснала се превърна в женска фигура със зеленикава кожа. Падна и се присъедини към другите лежащи на земята трупове.
-Благодаря – Мария погледна към Филиз.
-Винаги – момичето се усмихна, Мария сякаш се подготви да каже нещо, но вече беше твърде късно.
Една фурия се спусна към Филиз и взе лъка ѝ. Момичето без да мисли се хвърли и улови съществото за крака. То тръгна да пада, не беше пригодено да лети с тежест. Обърна се към Филиз и изсъска, разтръска тялото си в опит да се отърве от нея, но момичето се беше вкопчило здраво. Фурията се издигаше по – високо и по – високо, въпреки тежестта, която несеше. Филиз се залюля, държейки се за крака на съществото, набра се и го изрита в главата. Съществото изписка, синкава кръв се появи около устата му. Момичето пусна фурията и започна да пада, поне взе лъка си. Натисна някакво копче на него, а от лъка изскочиха две подобни на крилца неща. Това омекоти сблъсъка със земята. Филиз се приземи, направи едно кълбо за да убие скоростта, грабна лъка си и веднага стреля по нещо. Имаше толкова много същества, че бе трудно да не улучиш някое дори със затворени очи.
 
***
 
Докато Фили все още се намираше на култа и обстрелваше летящите създания, долу другите също се биеха. Алтай, както я знаеха всички други освен Коу, сега се намираше върху друга кула, близко до тази на Мария и Филиз. Един добуст, в нормалната си форма, приличащ на трол, се показа изпод кулата. Момичето точно това и чакаше. Остави го да мине малко наред и се хвърли върху раменете му, забивайки в главата му, два самурайски меча, донякъде беше странно, да се биеш в Китай с японски оръжия, но просто с тях беше израснала. Забивайки мечовете в главата на съществото, то първо изпищя, а после се срина. Тя погледна постижението си. Усети присъствие зад нея, обърна се и без да влага особено усилие прокара двата меча около главата на някакво същество, което беше с гръб към нея. Оказа се, че съществото беше хванало човек за пленник, а сега той беше свободен. Обърна се към момичето, първоначално се изплаши от внушителния ѝ външен вид, после разтреперан му благодари и се оттегли. Всъщност Алтай малко по – късно, зацепи какво всъщност ѝ бе казал човекът, просто толкова много заекваше от страх. Е за хората беше разбираемо, все пак никога през живота си не бяха виждали подобно нещо.
Алтай се беше загледала или прост бе спряла да си поеме въздух, защото зад гърба ѝ вече стояха два трупа на инанималити, три ациперий, един кръстоносец, пет фурий, дванадест добуста и около двадесет нимфи, за триста години тренировки даже беше малко.
Нещо издърпа мечовете от ръцете ѝ, захвърляйки ги през стената. Беше кръстоносец, в истинското си тяло. Бе облечен като рицар,  на гърдите си имаше кръст, а в ръцете си два камшика, с който беше издърпал мечовете от ръцете на Алтай. Тя се ядоса и се запъти към чудовището. То промълви с дрезгав глас.
-Някой, май е тукашен.
Тези думи разгневиха още повече момичето. В краката си то имаше, някакъв метален прът. Бързо той се озова в ръцете му, все пак владееше въздуха.
-Аз съм от Япония бе кртен – с тези думи и с всичката си ярост Алтай замахна с пръта към главата на кръстоносеца, която представляваше шлем.
Чу се удар на метал в метал, чудовището се завъртя от силата на удара и се преметна през парапета на стената.
-Това беше яко – провикна се Коу, който беше случаен свидетел на зрелището.
-Знам – отвърна тя, подхвърляйки си пръта. След това се обърна и изби зъбите на една нимфа зад нея, отново с пръта. Но този път явно ударът не бе достатъчно силен, защото само ядоса съществото. То пламна.
-Оу, нимфа на огъня – каза момичето, повдигна косата си и откри другото си око, странното око. 
По нимфата започна да се разпространява лед, убивайки пламъка и обвивайки я в ледената си хватка. Вече нимфата беше просто едно ледено блокче. Алтай щракана с пръсти и леденото блокче се пръсна, пръскайки заедно с него и нимфата.
-Как го направи? – Коу беше смаян.
-Всеки с триковете си – тя се обърна към него и му се усмихна.
 
***
 
Ема вече беше по – навътре с нещата, можеше да се бие. Знаеше много за противниците си и подобно на другите се справяше добре. Засега все още не бе използвала силите си, а просто се биеше с кинжалите си. Беше в схватка с една химера. И първият път я уби и сега щеше да я убие. Таеше твърде много гняв към тези същества. А и вече беше убила три такива и една фурия по случайност, но другите не знаеха това. Е поне химерата, с която беше в схватка вече не можеше да лети. Има се бе научила първо да им реже крилете и когато се ядосат, да им избива яда от главата или просто да им избива главата.
Химерата се биеше с нокти и се опитваше да захапе Ема, Която все още помнеше агоничната болка, но другите ѝ бяха обяснили, че постепенно се свиквало и дори понякога не разбирали, че са били ухапани, защитна реакция на организма.
Ема се завъртя и съществото успя да я одере. Малка драскотина, ужасяваща болка. Ето тази болка амбицира момичето да се бие, химерата не го очакваше. Ема се ядоса и със замах отряза едната ѝ ръка. Бликна синкава кръв, миришеше на разядена плът. Химерата изпищя и се озъби на Ема, очите ѝ станаха по – жълти от обикновено. Тя се спусна стремглаво към Ема, готова да забие зъбите си или по – скоро да се забие право на острието на единия от кинжалите на момичето. Съществото отново изпищя, дигна главата си на горе, откривайки шията си. Използвайки за упора кинжала в тялото на химерата, Ема се възползва от шанса си и отсече главата на съществото. Както обикновено като кокошка с отрязана глава, тялото започна да се движи и да се тресе и чак след това се срина. Ема избърса потта от челото си. Изискваше се много енергия, но амбицията беше голяма и момичето не се отказваше. Обърна се в търсене на следващата си жертва, когато видя Сам да се бие с някаква жена с дълга права червена коса и стройно тяло, но в лицето беше странна. Целите ѝ очи бяха плътно черни, а от отворената ѝ паст стърчаха три реда огромни акулски зъби. Имаше пронизителен смях. Биеше се с ножове и то сравнително добре, по – добре от Ема. Сам се подготви да нанесе смъртоносен удар, когато нож долетял от друго подобно същество се заби в гърба му. Той не очакваше това, преви се от болка. Жената с червената коса се подготви да нанесе фатален разрез върху гушата на Сам, но Ема видя това. В очите ѝ наистина грейнаха пламъци. Тя нервно размърда ръце, пропуквайки плочките на архитектурният паметник, запазен толкова дълго време, с лекота. От земята се показаха огромни коренища, увиха се около всички крайници на жената. Ема стегна ръцете си в юмруци, корените започнаха де стягат около краката и ръцете на червенокосата. Момичето дръпна леко ръцете си към себе си. Коренищата се изпънаха,  разтягайки тялото на жената. Тя започна да пищи от болка. Ема дръпна рязко ръцете си назад. Корените също се дръпнаха със същата скорост, разксака съществото, чиято черна кръв се поспа по една нинфа. Нимфата започна да се гърчи и да крещи, кръвта на червенокосата разяждаше плътта на нимфата. Появиха се пушещи дупки по тялото ѝ, тя се хвана за раните си и започна да вие от болка. Постави ръце на главата си, която се отвори, разкривайки мозъка ѝ, а черната течност, го разяждаше. Феята протегна ръката си към Ема. Но вече не беше останало почти нищо от нея, а и течността разяждаше мозъка на съществото. Как така все още беше живо? Вече не беше, тялото му бе в дупки, а главата му празна. Едното око, почти непокътнато беше изпаднало, а другото стърчеше зловещо от вече останалият само череп на нивфата. Ема погледна цялата тази картинка, тя беше виновна за това.
-Това беше много жестоко – процеди Сам, вадейки ножа от гърба си.
-Не мога да гледам как нараняват близките ми – пламъците в очите на Ема постепенно угаснаха. – А и Филиз каза, че няма правила. – довърши момичето.
-Ема ти уби инанималит – възхити се Сам – и то с лекота, доста от фееридите учат това с години, дори и земните, почти никой не може да изкара толкова големи и силни корени, особено от първи път.
-Това добре ли е? – попита Ема, започвайки следващата си жертва – Защото аз не вярвах, че може и да се запали огън по мокра почва, без абсолютно никаква растителност, но го направих онзи ден.
-Не, имам предвид, че силата ти е безгранична, можеш почти всичко, в което участват елементите.
-Добре, да опитаме нещо друго – изкрещя момичето и погледна в очите опонента си, който беше обикновена фурия.
Тя спря да се бие, хвана се за гушата, наддаде гърлен писък. От очите ѝ потекоха кървави сълзи, от ушите също текна кръв, по кожата ѝ започнаха да се показват рани. Ема правеше това само с поглед. Главата на съществото гръмна и оплиска всичко с кръв, включително и Ема.
-Не прави това с инанималити ако не искаш да останеш обезобразена за цял живот – провикна се Сам, който от своя страна се биеше с една водна нимфа. – Но какво направи?
-Изсмуках водата от кръвта на фурията и главата ѝ гръмна. – обясни Ема.
-Това е варварско. – възрази момчето.
-Но е ефективно.
-Не казах, че не е ефективно, а че е варварско – изрече това посичайки някакъв вълк, вероятно трансформиран добуст.
-А какво ще кажеш за това? – въпрос към Сам.
Една химера си летеше във въздуха, разнасяйки някакъв кървав остатък от някого. Момичето я видя, прицели се и изстреля една огнена топчица по нея. Пламтящото кълбо се заби в крилата на създанието. Прогори ги, то започна да пада и да крещи, огънят се разпростря по цялото тяло на химерата, превръщайки я в пепел.
Сам проследи с поглед дъгата, която описа догарящото тяло.
-Готино е, когато можеш да стреляш с огън, но пак е брутално – извика се момчето.
Ема се поклони, като при поклона си, разпери ръцете си заедно с кинжалите, две  същества, който идваха изотзад станаха на половинки. Тя се усмихна зловещо.
 
***
 
Елза и Луйза, както винаги се биеха заедно. Бяха опънали невидима мрежа и съществата, който преминаваха през нея ставаха на парчета. Лошото бе, че нямаше, кой да ги чисти и те стояха там, разваляйки изненадата. Хубавото за близначките бе, че който и да хвърлиха по нея, пак ставаше на парчета. Двете сестри бяха изключително добри гимнастички, все пак в миналото бяха световни шампиони. Елза довършваше един добуст, когато към нея се затича химера. Луйза реагира. Затича се към сестра си, която веднага разбра какво става, бяха тренирали този номер. Елза ѝ подложи крак, Луйза стъпи върху ръцете на сестра си, скокна над нея, от капаците на обувките ѝ се показаха два шипа. Химерата тъкмо беше стигнала Елза, когато Луйза стовари крака си върху нея, забивайки шиповете в очите на съществото. То падна на земята. Луйза се преметна, прибирайки шиповете си и се приземи грациозно на земята. Нещо подобно на вълк, но три пъти по – голямо, се засили към близначките, който стояха една до друга, запречвайки това, което го очакваше отзад. Стоях,а не мърдаха, животното беше близо, много близо, приготви се за скок, скочи. Точно в последния момент сестрите се дръпнаха в страни и съществото скочи на мрежата, ставки на парчета.
-Много добър екип сме -  разсмя се Луйза.
Елза се усмихна.
-Нямаме повече работа тук, да вървим да помогнем на останалите. – предложи момичето.
-Добре, но първо опъни още една мрежа – нареди Луйза.
Опънаха мрежата, още веднага една химера се заби в нея.
-Ако просто си стоим тук няма ли да е по – ефективно, както виждаш те сами си минават през мрежите, гледайки ни просо стоящи. – Луйза се засмя.
-Да, но другите може да имат нужда от помощ – Елза настоя да тръгнат.
Двете момичета се запътиха към кулата, където Мария продължаваше да обстрелва, летящите същества.
 
***
 
Алтай тичаше по парапета на сетната. Опитваше се да уцели една фурия с пистолет. Но проклетото създание все избягваше изстрелите. А на Алтай и беше трудно да бяга по не особено дебел парапет, при положение, че от едната му страна имаше огромна пропаст. Розата се притесняваше не от друго, а че вече бягаше доста време и започваше да чувства лека болка в крака си, много лека все едно ти забиват шипове в кожата, но не спираше, преследваше целта си до последно. На едно място парапета бе леко отчупен, горе  -  долу с дължината на лодка, е не беше възможно да се прекоси с обикновен скок, а и фурията започваше де се издига на по – високо. Бързо изчисление и преценяване на ситуацията. Алтай наближи дупката, увлечи малко скоростта си и скочи с превъртане, управляваше въздуха, все пак можеше да се издигне на доста по – голяма височина от най – добрия гимнастик на света. Беше се свила на кълбо, а двата пистолета, който държеше бяха под мишниците и. Наближавайки фурията, Алтай разпери тялото си и изкара ръцете си напред, държейки пистолетите, прицели се в полет и стреля. Уцели Фурията в крилете, тя изпищя, не можа да излети повече и падна в краката на Филиз, която я довърши. Алтай все още беше в полет, превъртя се няколко пъти във въздуха и се приземи отново върху парапета на стената. Беше доста грациозно презимуване, но нещо не беше наред, чу се изпукване, замириса на дим, силна болка премина по крака на момичето и го удари чак в главата. То премигна за малко, главата му се завъртя, усети как пада, пада към право в пропастта.
 
***
 
Лин се сражаваше с един кръстоносец в нормалната си форма. Той имаше брадва, а тя два меча Катана. Питър се биеше в близост до нея и то  с доста странна техника. Първо, режеше някои от частите на нападателите си, основно кила, крака, ръце и пръсти, след това  чакаше съществата или да останат без кръв, или без крайници. После само буташе остатъците през стената право в пропастта.
Лин все още се биеше с кръстоносеца. Той замахна с брадвата към главата на момичето. То се дръпна, а брадвата на създанието се заби в стената, отрязвайки малко от косата на Лин. Кръстоносецът опита да извади оръжието си от стената, но то се беше забило много здраво между камъните. Лин се възползва от това, замахна с двете Катани и отряза главата на съществото. Усети присъствие зад себе си, замахна с едното си оръжие назад. Добре, че Питър реагира бързо и се наведе, защото в противен случаи и неговата глава щеше да стане част от трофеите търкалящи се по камъните. Очите на Лин се разшириха от притеснение.
-Можеше да те убия! – изкрещя момичето.
-Можеше, но не стана – отговори Питър с усмивка, довършвайки една химера.
-Е той и Титаник е можело да не потъне, но е потънал – Лин се завъртя и отрязвайки нечия глава.
-Да, но това е песимистичната гледна точка – изсъска Питър, бутайки нещо подобно на октопод с крака и малко повече пипала през сетната. – Тези същества, абсолютно всички форми ли приемат?
-Да, те са добусти – отговори Лин.
-На тяхно място щях да съм дракон – Питър се усмихна.
-Да, но колкото по – голяма е формата им, толкова по – малко време могат да стоят в нея. А и ако имаше дракони, нещата щяха да са малко по – сложни. Зад теб идва добуст във формата на върколак, когато ти кажа клекни.
Питър кимна, изпитваше лек страх от неизвестноста. Лин се правеше, че не забелязва животното, тичащо към момчето.
-Сега – изкрещя тя, обръщайки се към Питър. Момчето клекна, а вещицата се засили, сложи длани върху гърба му и го прескочи, забивайки единия си меч между очите на съществото, а другият в сърцето му. Животното почна да се гърчи. Лин измъкна ножовете си от него и го изрита, тялото се преметна и падна някъде в храсталака долу.
-Филотите ще имат доста работа – въздъхна момичето, – не искам да съм на тяхно място.
-Кой са те? – попита Питър.
-Те събират мъртвите след битка, телата и душите им. Приличат на ангели, но са с крила като на птица.
-Звучи ми готино – Питър се засмя.
-Да, но са лоши, сурови и жестоки – обясни Лин. – Трудно се говори с тях, ако объркаш тона си, примерно говориш много високо или ще те прокълнат, или ще те убият.
-Е аз вече си имам едно проклятие.
-Техните проклятия са твърде жестоки – Лин повдигна едната си вежда, правейки измъчена гримаса, -  те са проклели магьосника, носещ името Гадател да пази огледалото на истината. Те са създали кутията на Пандора, изграждайки друга легенда.
-Тя наистина ли съществува?
-Да, просто никой не знае къде е.
-Ей, вие двамата спрете да си разказвате легенди, а си гледайте работата – изкрещя Алек, който се биеше в близост до тях.
Двамата продължиха със задачата си като не си казаха  нито дума повече.
 
***
 
Алтай падаше през стената, не ѝ се случваше да пада за първи път от такава височина, въпросът беше болката в крака, стигаща чак в главата ѝ. Нямаше време да мисли. От външната страна на стена стърчеше някакъв метален прът. Тя се улови за него и увисна, не можеше да движи крака си, което усложняваше нещата, а и пръта, за който се държеше, беше раждясал и се ронеше. Фини частици от ръждата се забиваха в ръцете на момичето. Това още повече влошаваше нещата. На Алтай  не ѝ се умираше точно сега, когато имаше всичко, от което се нуждаеше. Не трябваше да пада, та тя владееше въздуха, можеше да стане по – лека от перо. Съсредоточи се, загледа се в небето. Ръцете ѝ вече изтръпваха. Боляха я. Но тя трябваше да се справи, точно този път не можеше да се предаде. Засили се, набра се на пръта и се хвърли към перилото на стената, осъзнаваше, че ако не успееше да се улови за него, а след това и да се задържи и да се преметне от другата страна, беше обречена. Но просто нямаше друг начин, все пак колкото и да можеше да управлява въздуха не можеше да лети, до сега само Ема го беше правила и то, защото тя имаше повече сила от всички тях взети заедно, макар че и тя не знаеше как да я използва или по – скоро не можеше да я използва, не и в съзнание. Докато мислеше това наближи перилото на стената. Сега или никога. Успя хвана се за него, заби нокти в скалата, много болезнено, но се задържа. Последно набиране, вече беше изморена, но не трябваше да се предава, нямаше да го направи, иначе нямаше да е тя. Набара се и се претъркули на алеята, където битката продължаваше.
-Аоеде добре ли си? – изкрещя Коу, който се биеше в близост до нея.
Осъзна, че я нарече с истинското ѝ име. Но тя се усмихна в знак, че вече бе добре.
-Това ли е истинското ти име? – попита Филиз, която вече бе слязла от кулата.
Аоеде кимна, все още се мъчеше да си поеме въздух, а и крака продължаваше да я боли.
-Какво стана с крака ти? – попита притеснено Филиз.
Аоеде се усмихна още по – широко. Тук наистина я ценяха. Не само Коу, всички.
-Сега няма време за приказки, после ще ви обясня. 
Коу я погледна, тя стискаше зъби, изглежда наистина много я болеше. И в действителност беше така. Имаше нещо като изтръпване, което преминаваше през целия ѝ крак и пречеше на движението му, а болката удряше право в главата. Едновременно с това се чуваше пращене и от крака излизаше дим. Аоеде навдига глава и видя нещо като трол да тича към Коу, носейки нещо като огромна бухалка с шипове.
-Коу зад теб - изкрещя розата и грабна една изпаднала до нея брадва към него,  – дръж! – довърши тя мятайки брадвата.
Той я улови и то за дръжката, без никакъв проблем. Мускулите му се стегнаха, защото все пак беше тежка, но не достатъчно тежка за едрото телосложение на момчето. Уловило брадвата то се завъртя без дори да гледа и нанесе фатален удар във врата на чудовището, бликна тъмночервена течност. Съществото изрева и се срина.
Аоеде изглеждаше леко учудена от сръчността на гаджето си.
-Ще ти пазя гърба, докато се оправи кракът ти – изрева Коу и се затича към момичето.
Застана пред него и с помощта на брадвата разказа играта на доста същества.
Болката в крака на Аоеде постепенно отшумяваше, а и вече не пушеше.
Към Коу сега на четири крака тичаше жена с кожа клоняща към бяло. Косата ѝ бе сива и проскубана, а очите ѝ черни и без зеници, кокалесто лице и отворена паст пълна с три реда остри зъби.
-Какво е това!? – стресна се момчето.
-Залегни! -  изкрещя Аоеде.
Коу я послуша и веднага го направи. Момичето извади двата пистолета, с които беше боравило преди да падне от стена, и стреля. Изстрелите минаха в непосредствена близост до главата на Коу, но всичко беше изчислено, той само усети вятъра от изстрелите. Аоеде загуби равновесие и тупна на земята. Патроните прелетяха и се забиха точно над двете очи на жената. Текна черна течност. Съществото леко залитна назад, ухили се с огромните си остри зъби и се затича отново към тях.
-Аоеде! – Коу се обърна към момичето.
-Изчакай само секунда – каза, гледайки настървено тичащата към тях жена.
Изненада, главата ѝ гръмна някъде на метър от тях, колкото отровата да не ги опръска.
-Съжалявам, че се усъмних в теб  - простена Коу.
-За момент и за се усъмних – призна си момичето, заглеждайки се в останките от тялото на съществото, – сега ми помогни да стана! – нареди с изчекната от болка усмивка.
Коу веднага се притече на помощ. Метна едната ѝ ръка около врата си, а с неговата обви тялото ѝ, помагайки ѝ да се изправи. Тя го направи, но още веднага тръгна да пада отново. Улови се за потника на момчето, който сега беше доста мокър.
-Сигурна ли си, че си добре? – попита Коу, подкрепяйки я.
-Аз... да ще се оправя – простена Аоеде, – просто ми трябва малко помощ в началото.
-Винаги ще ти помагам – обеща Коу.
Тя го погледна и му се усмихна.
-Може ли по – късно да се гледате влюбено сега ми трябва малко помощ – промънка Филиз.
Една горска нимфа я беше обвила с отровен бръшлян, който причиняваше болезнени зачервявания по кожата на момичето.
Аоеде без да откъсва поглед от Коу изправи ръката с пистолета си и стреля, улучи нимфата между очите. Тя залитна назад  и падана безжизнена, а бръшляна веднага повехна и освободи Филиз от хватката си.
-И така става – ухили се тя.
-Другите също ще имат нужда от помощ – каза Аоеде, хвана Коу за потника, придърпа го към себе си и го целуна, нежна целувка, пълна със страст. – И не умирай! – предупреди го тя и тръгна на някъде.
 
***
 
Вече бяха останали значително по – малък брой феи. Бойният ареал на фееридите се беше смалил значително.
Лили беше дребна и в повечето случаи много брутално вадеше сърцата на опонентите си, острите вълчи нокти си знаеха работата. Очите ѝ бяха станали светло сини и светещи, изглеждаше страховита. По ръцете си имаше кръв, като нейна, така и на опонентите ѝ. Беше изкарала сърцата на няколко инанималити, от чиято отровна кръв, ръцете ѝ бяха пострадали. Но какво пък, тя беше бял върколак, лекуваше се три пъти по – бързо от нормалните върколаци и на пълнолуние не откачаше като тях. Можеше да се превръща във вълк по всяко време, но какво ставаше с дрехите ѝ беше друг въпрос. Затова не го правеше често. Лили си падаше малко сакатичка и затова избягваше да използва оръжия, та случайно да не пострада някой невинен. За щастие ноктите ѝ бяха добро оръжие.
Към нея пристъпи един обикновен върколак, разбира се това беше добуст, трансформиран като вълк. Той изръмжа към Лили и показа острите си зъби. Това ядоса момичето, което реши да покаже на добуста, какво е да си истински върколак. И тя изръмжа, зъбите ѝ се изостриха, а очите ѝ светнаха още по – ярко в синьо. Добустът осъзна неизгодното си положение, изскимтя и сви ушите си. Лили се гордееше със себе си. Но съществото се превърна в точно копие на нея, същите сини очи и руси коси и същите остри нокти, точно като нейните. Момичето отначало се шашна и се дръпна назад.
-О, явно това значило да се изправиш срещу себе си – Лили се ухили на съществото. – Приготви се да умреш гадино!
Тя замахна към съществото, одра го по лицето, правейки точно три прави линии, минава щи през цялото му лице и през едното око. Съществото изръмжа от яд. Приближи се към Лили и отвори устата си към нея, откачайки ченето си.
-Това е отвратително, аз никога няма да го напарвя – изсъска Лили в лицето на добуста и извади сърцето му, от тяло също като нейното.
Тя погледна кървавата буца и кимна.
-А това значило да изтръгнеш собственото си сърце и все още да си жив.
 
***
 
Ема и Сам продължаваха да се бият рамо до рамо. Покрай тях имаше куп трупове нарязани или обезглавени.
-Ема, искаш ли да потанцуваме? – предложи Сам с дяволита усмивка.
Момичето сякаш прочете мислите му.
-Дадено – тя пристъпи към него.
Хванаха се така сякаш щяха да танцуват валс, само че вместо да хванат ръцете си, те допряха кинжалите си един до друг.
-И давай – насърчи я Сам – раз, два, три…
С тези думи те направиха няколко крачки, а на четири едновременно забиха кинжалите си в една химера. Сам завъртя Ема, а при завъртането и отряза главата на един добуст.
-Добър екип сме! – той се усмихна.
-Определено – потвърди Ема.
За секунда около тях нямаше никакви феи, броят им сериозно беше намалял. Появи се една. Беше със синя кожа, червена къдрава коса и бели очи без зеници. Беше изключително красива, а не плашеща като повечето други. Имаше огромни сини нокти дълги около десет сантиметра всеки. Ходеше спокойно, а косата ѝ се  разпръсваше във въздуха от вятъра.
-Какво е това? – Ема виждаше такова същество за първи път.
-Банша – отговори и Сам, а в гласа му се долови леко притеснение.
Феята продължаваше да се движи към тях, а те я гледаха. Спря се на малко повече от метър и сякаш замръзна.
-Запуши си ушите – извика Сам.
-Какво? – Ема не го беше чула, но преди да отговори баншата започна да крещи.
Ема посегна към ушите си и клекна на земята,Сам също го направи. Писъкът беше пронизителен, ако в близост имаше прозорци със сигурност щяха да се пръснат.
Ема повдигна глава, знаеше как да спре крещенето на баншата, без да се приближава, но това значеше да отхлупи ушите си. Тя го направи за секунда, едно доста мъчителна секунда, през която имаше чувството, че мозъкът ѝ се втечнява, искаше да спре. А баншата крещеше с колкото ѝ гърло държеше. Фелисия беше права, като ѝ беобяснила, че писъкът на баншите може да ти пръсне мозъкът - буквално. Ема размаха едната си ръка във въздуха, едно паве от парапета на стената се отдели с трясък. Момичето го запрати към баншата, а тя го улови с ръцете си и се наведе от тежестта му, но не спираше да крещи. Ема откърти още едно паве от стената и го стовари върху главата на пискащото същество. И това бе краят, появи се само едно кърваво петно и безжизненото тяло на баншата, завършващо с тухла вместо с глава. Ема погледна постижението си. Усети тъпа болка в ухото си, докосна го. Напипа нещо лепкаво и течно, кръв. Погледна пръстите си. След това се срина на земята.
Сам скокна видял това и се хвърли към Ема. Дишаше, това беше добре. Провери пулса ѝ, беше нормален, но от ушите ѝ течеше кръв. Сам извади някакво устройство, прокара над главата на Ема. Нищо сериозно, само тъпанчетата ѝ бяха спукани, но нищо по – сериозно. Той извади някакво пликче, подобно на такова от чай и го поднесе към носа на Ема. Тя веднага се събуди, даже скокна и потърка носа си. Чувстваше болка в ушите си, по – навик ги пипна напипа кръвта и погледна пръстите си.
-Тъпанчетата ти са пробити – обясни Сам, тя чуваше думите му, но някак далечно и глухо.
Стоеше и просто гледаше, около тях нямаше повече същества. Само вятърът полъхваше, охлаждайки изпотените им тела.
-Ще се оправиш за по – малко от ден – обясни Сам, - тези травми зарастват бързо.
-Добре – отговори Ема и се изправи – да намерим другите, може да имат нужда от помощ.
-Ема сигурна ли си, че си добре? – в очите на Сам се четеше притеснение.
-Да, нищо ми няма само леко ме боли главата, но това не е нищо в сравнение с капана за върколаци.  – Ема тръна напред, а Сам я последва.
 
***
 
Аоеде  завари Алек, Питър, Айли и Лин да довършват последните феи, които се въртяха около тях. Айли май само си мислеше, че прави нещо, но никой не ѝ казваше, че само пречи. Размахваше един кинжал, като беше на косъм да го забие  в Алек. Той беше избегнал удара, а тя му се беше усмихнала извинително. И сега май се опитваше да убие една химера, но по – скоро химерата се хилеше, а Айли размахваше ножа без никаква координация. Аоеде се намеси в битката. Айли по – случайност бе убила химерата, но беше спорно дали тя не беше припаднала от смях, гледайки момичето, което така се бе възгордяло от постижението си, че не забеляза кръстоносецът, който стреля със стрела по нея. Стрелата летеше право към главата на Айли, щеше да я убие. За щастие Аоеде реагира бързо. Проправи си път, скачайки на рамената на други двама кръстоносци, удряйки главите им една в друга, при което и двете паднаха, затърча се, напри едно колело и улови стрелата на сантиметър от лицето на Айли. Тя събра очите си и погледна нагори към смъртоносното връхче.  
-Ау, това беше близо – Айли размаха ръце във въздуха.
-Едно „благодаря” стига – отбеляза Аоеде.
-Е какво пък и да ме беше уцелила щях да се съживя – отговори Айли с натрапчив тон и се оттегли на някъде.
Алтай стоеше изумена от думите на момичето и все още държеше стрелата. Счупи я на две в ръцете си. Айли беше неблагодарница. Та тя току – що и беше спасила живота!
От страна на Айли. Тя се разгневи от случилото се. Идеше ѝ да нападне Аоеде, но знаеше, че тя бе много по – добра от нея. Това със стрелата го доказваше. Айли съзнаваше, че колкото и да се учеше, никога нямаше да може да го направи...не и по този начин. Мразеше Аоеде, мразеше я със сърцето си, с душата си. Повръщаше ѝ се като чуеше името ѝ. Нервите ѝ не издържаха, когато я видеше с Коу. Тя трябваше да бъде на нейното място. Как въобще Коу успя да се влюби в момиче, което вече би трябвало да е изядено от червеите. Айли изгаряше отвътре, опитала се бе да убеди Коу, че тя не е за него, но той както винаги си знаеше своето. И това я вбесяваше.
 
***
 
Вече всички феериди бяха на едно място. Бяха концентрирали остатъка от феите и ги довършваха. Знаеха, че тази битка бе нищо в сравнение с предстоящата война,  но поне се бяха справили добре.
Случи се нещо, което изненада всички. Появи се лъв, но просто лъв, а такъв на чиято опашка имаше шипове, с които той стреляше. А щом шипът се отделеше от кожата на съществото, на негово място веднага се показваше нов.  Имаше и други феи, но макар и малко, те пречеха на фееридите да се  съсредоточат върху лъва.
-Интересно ми с каква ли отрова са пълни тези шипове – Алек размаха ръка във въздуха, в момента, в които един от шиповете случайно почти взриви една нимфа.
-Гледай да не разбираш – скастри то сестра му.
Лъвът замаха с опашката си и порой от шипове посрещна фееридите. Те ги избегнаха. Веднага на тяхно място се появиха нови и той стреля отново. Аоеде беше умна и бърза, а и беше зад съществото. С едно движение тя отряза пръскащата отровни шипове опашка. Съществото изписка и се надигна на задните си лапи. Алек метна един нож към него, но добустът го видя, превърна се в птица и отлетя, а ножът продължи да си лети. Ема го видя, щеше да уцели Аоеде. Но момичето все още не чуваше почти нищо, а и да и бе извикала името ѝ, нямаше начин да я чуе. Все пак извика в ума си. След това Аоеде се обърна, беше чула Ема вътре в главата си.
-Ема?! – тя го каза мислено, но тогава един нож се заби между ребрата ѝ.
Тя даде една стъпка назад и обхвана дръжката на ножа с ръцете си.
-Днес не ми е ден! – призна си тя, от ъгълчето на устата и текна струйчица кръв. Избърса я, след това издърпа ножа от тялото си и го захвърли на земята. Огледа се имаше вече много по – малко феи, но все още ги имаше.
„ Алтай добре ли си?” – чу се глас в главата ѝ, беше Ема, която стоеше и гледаше учудено в далечината.
„ Да, не ми е за първи път, но как говориш с мен?” – момичето също погледна учудено Ема.
„ Аз не знам за първи път ми е, имали възможност да е заради баншата, която чух?” – предположи Ема.
„ Издържала си, на писъка на банша” – възхити се Алтай.
„ Спука ми тъпанчетата” – отговори мислено момичето.
„ Но не си имала нищо, което да предпази ушите ти, дори ръце?”
„ Не, трябваха ми, за да преместя една тухвла върху главата и!”
„Има нещо като легенда, че ако оцелееш след писък на банша получаваш някаква награда, сигурно това е тя. Можеш ли да говориш с някой друг?”
„ Не, вече пробвах става само с теб, може би е заради инцидента, аз нали също създадох електричество и получих същите белези.”
„ Има логика” - съгласи се Алтай.
Някой изписка, нещо не беше наред.
 
***
 
Елза и Луйза се биеха отново заедно. Един добуст в нормалното си състояние се опита да забие шипестата си бухалка в Елза. Луйза реши да се намеси. Бяха точно пред кулата. Момичето се затича, отблъсна се от стената, направи салто и се приземи върху рамената на чудовището. То изрева и даде няколко стъпки назад, опита се да удари Луйза с бухалката си, но не можеше да уцели. Момичето заби двата меча, които носеше, във врата на чудовището. То даде още няколко крачки назад, изрева и се срина. Луйза загуби равновесие, смъкна се от врата на звяра и мина назад, в опит да запази равновесие. Знаеше, че зад нея има стена и, че ще има на какво да се спре, на не знаеше, че от сетната стърчеше метален прът, на който по принцип се закачаха знамена. Давайки назад, момичето се наниза право на него. Прътът мина през цялото тяло на Луйза, показвайки заострения си окървавен край някъде през ребрата ѝ, близо до сърцето. От устата ѝ бликна много кръв. Виждайки това Елза изпищя и отиде при сестра си. Луйза сама се измъкна от острието и падна на земята. Елза се срина на колене, пое главата ѝ в ръцете си, на очите ѝ избликнаха сълзи. Чули писъците всички отидоха да видят какво става.
-Всичко ще се оправи! – прошепна Елза, държейки ръката на сестра си, а сълзите вече се стичаха по лицето ѝ.
-Тогава ... защо пл..а..чеш, не е ху...баво да лъжеш... у..умиращ чо...ве..век…
-Но Луйза, ти няма да умреш! Нали сме екип, умряхме заедно и отново ще умрем заедно! – уверяваше я Елза.
-Не ня...яма – каза Луйза изплювайки още кръв – тава...чу..чудо, прободе... сърцето ми.
-Но всичко ще бъде наред! – прохлипа Елза.
-Не... няма – момичето вече едва си поемаше въздух, а раната кървеше.  – Ти про...дължи... живота си....
-Не мога без теб! – Елза плачеше.
Очите на сестра  ѝ потъмняха и се отпуснаха, беше мъртва. Елза затвори очите и зарида. Том я обхвана в преградките си и я изправи. Тя плачеше безспирно.
-Да се махаме от тук, фиолте ще дойдат за мъртвите – каза Сам.
-Вие тръгвайте, аз имам да свърша нещо – обяви Алек и се затича на някъде.
Сам отвори портал и всички без да кажат нещо преминаха през него.
 
***
 
След като се бяха върнали от Китай, мръсни, потни и целите в кръв, къде тяхна, къде на някоя фея, всички бяха сложили металните си изражения. Изглеждаха ужасно. Блузата на Алтай беше прогизнала от кръв, а на нея зееше дупка и се виждаше рана. Беше започнала да се инфектира, но момичето стоеше, все едно му нямаше нищо. Целите ръце на Лили бяха в рани, които постепенно зарастваха. Всички бяха със изцапани лица, по това на Ема имаше доста кръв, но за щастие не нейна. Когато се бяха върнали се бяха натъкнали право на Фелисия, която носеше огромна книга на някъде, а златистите очила проблясваха над изморените ѝ очи. При вида им по лицето ѝ бяха преминали най – различни гримаси. Някой на бързо обясни случилото се. Фелисия поднесе съболезнованията си към Елза, опита се да утеши момичето, но неуспешно. В крайна сметка всички се прибраха по стаите си. Само Ема се бе отбила в библиотеката де си вземе книга и сега я преглеждаше в стаята си с чаша топъл чай, след релаксираща баня. В книгата пишеше най – разнообразни неща, беше огромна и писана на ръка, а последните ѝ страници бяха празни, сигурно за нови етапи на историята. Ема беше сигурна, че името ѝ щеше се появи в тази книга, както и това на Алтай.  В книгата инцидентът, за който говореха всички, беше подробно описан. Как представителки на четирите стихии  обединили силите си в едно и как се появила ярка светлина. От небето към земята се спуснал лъч, който се превърнал в чисто електричество, огромни коренища излезли от земята и обвили момичетата в купол от земни нишки. Когато отворили купола открили, че цялата му вътрешност била покрита с дебел слой лед. Три от момичетата били мъртви. Едното било изпепелено, а другите две замръзнали. Четвъртото момиче все още дишало. Било с огромни изгаряния по гърба под формата на кръст, косата му била покрита с нещо като течно сребро, от което все още се надигала пара. Едното око на момичето било странно, светело - синьо, а по - късно станало червено и черно. Единият му крак бил заледен. Било в много тежко състояние, пулсът едвам се долавял. Още преди да успеят да го изкарат от лед, то било мъртво. Фееридите организирали голямо погребение. Представителите на четирите елемента се явили. Дори върховният съвет се появил, за да отдаде почит на починалите. Тогава се случило чудо, момичето, което било намерено живо и починало по – късно, възкръснало. Сърцето му отново биело. Според древна легенда то била непобедимо, смятало се, че ангели са вдъхнали нов живот, живот много труден за взимане, за да създадат нещо ново, нещо опасно, нещо което носи и огън и лед в себе си.  Силите щели да надмогнат очакванията, чак като започнело да ги използва. Но момичето трябвало много да внимава, защото силата му можела да бъде и опасна, както за него, така и за всички останали.  
Почукване на вратата върна Ема в реалността и чак сега тя осъзна, какво прави, гледаше просто една празна страница. Описанието на инцидента свършване с „момчето въплътило в себе си леда и се посветило на  ордена на Черните рози” . Това разтърси Ема, но потропването се повтори малко по настоятелно. Тя затвори книгата и я мушна под леглото, странно защо не искаше другите да разбират, че бе в нея.
-Влез – провикна се Ема.
Вратата се отвори и от там се показа Филиз, беше с проси дрехи, а косата ѝ беше вързана на разпасващата се плитка, очите ѝ бяха зачервени, а под тях имаше лилавеникави сенки, кожата ѝ беше стенно бледа, сякаш бе болна. Имаше измъчен вид.
-Алек е купил китайски фенери иска да ги пускаме в памет на Луйза. – прошепна момичето, гласът му беше паднал от изморителната битка, все, Филиз и Алек не бяха безсмъртни. – Ще дойдеш ли? – довърши тя.
Ема погледна умилително Филиз, която изглежда сдържаше сълзите си.
-Разбира се – на Ема ѝ домъчня за Филиз. Тя скочи от леглото  и се приближи към момичето. -  Добре ли си?
-Да, нищо ми няма – отговори Филиз бършейки очите си. – Да тръгваме ще ни чакат.
Двете момичета тръгнаха по коридора, а тишината бе техен спътник.
 
***
 
Всички ги чакаха в голямата зала. Бяха свели главите си, а смехът, който кънтеше из помещението друг път сега го нямаше, бе заместен от тъга. Абсолютно всички, освен Клаудия бяха там и приличаха на посърнали житни класове, дори и Фелисия.
-Да тръгваме, прошепна тя!
За минути се оказаха при голямото, самотно дърво на полето. Беше тихо, твърде тихо, сякаш и самата нощ почиташе загубата им. Само ветрецът леко полъхваше. Алек извади фенерите и раздаде на всеки по един.
-Елза, ти си първа – подкани момчето.
Тя кимна и разтвори фенера си, запали го. Светилната освети лицето ѝ, зачервено и мокро.  Тя държеше фенера, преглътна и погледна нагоре. Пусна го, той бавно се издигна.
-За теб Зузу, знам че мразеше да ти викам така. Липсваш ми много! – сълза се стече по лицето на момичето, но то се усмихна. – Надявам се да си на по – хубаво място и ти обещавам, че някой ден пак ще се срещнем. Обичам те сестричке и винаги ще бъде така! Ще ми липсваш всяка минута. Ще ми липсва смеха ти, оптимизма ти. Ти беше по – добрата част от мен! – с това завърши тя и се сгуши в Том, заплака отново.
Беше ред на Филиз.
-За човека, който винаги намираше начин да ме разсмее  – тя пусна фенера – ще ми липсваш!
Минаха Алек, Том, Айли, Лили, Лин, Фльор, Питър, Мария и Сам и те казаха подобни мили думи, и в техните очи проблеснаха сълзи. Коу и Алтай  решиха да го пуснат заедно.
-За човекът, който ме посрещна тук – каза момчето и пусна фенера, Алтай само тъжно се усмихна.
Сега беше Ема. Тя пусна фенера.
-Луйза, не те познавах много добре, но винаги ми правеше впечатление усмивката ти. Караше всеки друг да се усмихва, ти беше вечният оптимист. Надявам се там, където си, да се усмихваш още повече. – очите на Ема се напълниха със сълзи.
Още  от малка не можеше да сдържа чувствата си. Обърна се, избърса сълзите си и отиде при Сам, той я прегърна.
Дойде ред и на Фелисия. Тя пусна своя фенер и се загледа.
-Ти беше добър войн, почтен и честен. Беше смела и справедлива, винаги носеше смеха със се беси. Ще липсваш на всички ни – Фелисия се оттегли.
Всички се загледаха към фенерите. Някое вече изгасваха, други продължаваха да светят. По някаква странна логика този на Елза изгасна последен и то постепенно. Падаше като запалено перо. Тя го гледаше с насълзените си очи. Беше загубил част от себе си.
Ема беше сгушена в Сам , погледна го.
-Сега разбирам как си се чувствал, когато не ти казах, че ще умра. Съжалявам, не знаех, че боли толкава.
-Но Ема ти няма да умреш, няма да го допусна – Сам избърса една сълза от бузата ѝ, – чу какво каза пророчицата.
-Да, но все пак, аз  не искам да те нараня – проплака момичето.
-Ти няма да си виновна за това. Ако се случи нещо ще съм виновен аз, че не съм те опазил – прошепна той.
Ема се сгуши още по – силно в него него. За момент всички стояха, някой плачеха, други гледаха небето. Постепенно всички се разотидоха. Останаха само Аоеде и Коу.
-Обещай ми – каза момичето обръщайки се към него.
-Какво да ти обещая? – попита той, като я хвана за лактите.
-Обещай ми, че няма да ме изоставиш, не и по този начин, нито и по който  и да е друг – тя седна на тревата, а той се настани срещу нея.
-Ти си тази, която може да си тръгне, може да се върнеш при розите – прошепна Коу.
-Да се върна в каменния затвор и да изоставя човека, който ме приема такава, каквато съм, с всичките ми недостатъци и странности. Този, който ми помага и ще ме пита дали съм добре, дори ако само си убода пръста на игла. Този, който го е грижа за мен. Не мога да те изоставя… – тя погледна към земята, хвана се за главата и почти простена, – …за бога Коу... обичам те! – изкрещя  тя с всичката чувственост, която можеше да вложи, в очите ѝ проблеснаха сълзи.
-И за те обичам – отговори той, поемайки ръцете ѝ, – но защо плачеш?
Тя го погледна.
-Защото ме е страх, че ще ме напуснеш точно по този начин, без да мога да ти кажа поне за последно, че те обичам! – Аоеде си пое въздух, а сълза се стече по бузата ѝ.  – Обичам те! - повтори тя и му се усмихна, избърсвайки сълзите си.
Той я придърпа в прегръдките си и я обгърна с ръце, тя се сгуши.
-Обещавам ти, че това няма да се случи – прошепна той, целувайки я по главата.
Тя се дръпна и избърса сълзите си, който не спираха да извират. Усмихна се.
-Бях забравила какво е да плачеш и колко хубаво ти става, когато чуеш думите, от които се нуждаеш. Които стоплят сърцето ти!
-Ела тук - той отново я придърпа в обятията си. Целуна я, нежна и сякаш отнемаща болката целувка.
-Няма да те оставя и няма де те дам на Розите, каквото и да стане аз ще съм до теб! Обещавам ти! – личеше си, че говори самата истина и неговите очи се насълзиха – Защото и аз те обичам! – довърши той.
Тя го целуна, след това се сгуши в него. Чуваше сърцето му, биеше спокойно. Усещаше го до себе си. Обичаше го, в това нямаше спор, а и той я обичаше. Думите му ѝ вдъхнаха надежда. Накараха я да се чувства спокойна.
И така двамата просто останаха там, сгушени под очите на  хилядите звезди. Това бе най – нормалният момент в живота на Аоеде, момент, за който тя отдавна мечтаеше.