Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава седем

- Умирам от глад. - съобщих след известно време.

Не знаех от колко дълго ходим. Имах усещането, че са изминали часове. Слънцето едва беше стигнало позицията си високо в небето. По пътя преминаха само две коли, но никоя от тях не спря. И аз да бях, и аз не бих спряла за нас. Хората вероятно си мислеха, че сме опасни бегълци или нещо подобно.

Бях уморена от ходене и много жадна. Обърнах се към Нейтън и го изгледах гневно.

- Изобщо не изглеждаш уморен.

Той се ухили.

- Ние сме обучени за такива ситуации. Освен това аз правя упражнения, нали знаеш. - дразнеше ме.

Свих рамене.

- Дори няма да споря с теб за това. Аз съм дебел задник, който не обича упражненията, това е факт.

Той ме погледна отзад.

- Това е хубав дебел задник.

Чувствах, че ушите ми започват да горят и го пляснах закачливо по ръката, карайки го да се засмее.

- Хей! Имам сигнал! - каза след миг Нейтън, когато провери телефона си. Той се спря, сякаш се страхуваше, че сигналът може да изчезне, ако се движи.
- О, Боже! Обади се за пица!

Той се обърна, гледайки ме с развеселено изражение на лицето си и попита:

- Какво?

Аз се изчервих.

- Съжалявам... просто съм толкова гладна. Просто се обади на някого, моля те. - казах, размахвайки ръце срещу него, подканвайки го да побърза.

Той се изкикоти, а после се намръщи.

- Трябва да се обадя на баща ти.

Без да каже друго, той набра номера и постави телефона на ухото си с ужасено изражение на лицето. Разговорът започна с "удари ни кола, но сме добре", последвано от много сериозното изказване на Нейтън: "Разбирам, сър." Отново и отново. Познавайки баща си, сигурно му крещеше, когато вината дори не беше негова. Не можех да издържам повече и грабнах телефона от Нейтън.

- Татко, ние сме добре!
- Хана? - баща ми звучеше сконфузено.
- Аз съм добре. Нищо не ми се случи. Вината не е на Нейтън. Сега, можеш ли просто да изпратиш някой, който да ни помогне, защото съм изнемощяла от глад!