Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава тридесет

Нейтън и аз се гледахме един друг за... като че ли... цяла вечност.

Беше доста шокиращо, но той си изглеждаше същият.

Беше облечен в обичайния черен костюм с бяла риза и черна вратовръзка, черни обувки. Косата му беше прибрана назад и лицето му изглеждаше чисто, можех да кажа, че се беше обръснал наскоро.

Фактът, че нямаше видими следи от случилото се, ме накара да осъзная, че беше изминало достатъчно време.

Бе изминало достатъчно време, за да заздравеят раните му и да избледнеят синините.

Беше изминало прекалено дълго време.

- Аз... - той се поколеба. - Съжалявам. Не знаех, че си тук. Рейчъл... - спря се, когато и двамата осъзнахме какво беше направила Рейчъл.

Не знаех дали точно сега я обичам или мразя.

В гласът му имаше студенина, която накара гърдите ми да се стегнат.

- Радвам се, че си добре. - казах след малко.

Той се намръщи.

- Така ли?
- Разбира се.

Той скръсти ръце пред гърдите си, което го направи да изглежда дори още по-заплашително.

- Имаш странен начин да го показваш.

Той ме гледаше гневно.

Той беше ядосан и имаше пълното право да бъде.

Не бях готова за това. Исках земята да се отвори и да ме погълне. Не мислех, че е възможно да се почувствам още по-ужасно, отколкото вече бях.

Буцата в гърлото ми се разрастваше, заплашвайки да ме накара да заплача всеки момент.

- Съжалявам. - прошепнах.
- За какво? - попита той без да ме изпуска от поглед.

Отместих поглед за момент. Имаше толкова много неща, за които съжалявах. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа... но все още не бях в състояние да говоря.

- За всичко. - казах най-накрая.

Мразех разстоянието между нас. Той не се беше помръднал от вратата и не беше дал признаци, че иска да бъде близо до мен. Ако не блокираше единствения изход, щях отдавна да съм избягала, но нямаше как да изляза, без да се приближа до него. Той беше толкова близо и в същото време толкова далеч.