Моят властен бодигард ❤️ (BG превод)

Глава двадесет и седем

Не знам колко пъти бях чувала хората да казват, че времето не съществува. Никога не се бях замислила за това, но да си вързан за някакъв стол и да няма какво друго да правиш освен да мислиш... ами замисляш се за много неща. В това имаше смисъл - защо бяха измислили времето. Без време всичко щеше да бъде безсмислено и безкрайно. Исках да знам от колко дълго време съм тук. Часове? Дни? Исках да знам колко е часът. Исках да избягам оттук и да видя отново небето. Беше странно как се събуждах всеки ден и приемах всичко това за даденост. Не знаех каква късметлийка съм била да бъда жива и свободна.

Колко дълго този човек щеше да ме държи тук? До края на живота ми? Почти ми се прииска да ме мрази, вместо да е така обсебен от мен, за да ме убие. Предпочитах да съм мъртва, отколкото да прекарам остатъка от живота си между тези четири стени. Бях потна и уморена, а въжето около ръцете ми беше прекалено стегнато и всичко ме болеше. Просто исках да се махна от тук.

Защо Нейтън не се събуждаше?

Звукът от отварящата се зад мен врата ме накара да заплача от страх. Какво щеше да прави с мен?

Не плачи, Колинс.

Това беше нещо, което Нейтън би казал. Прехапах устната си и се опитах да преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото ми. Трябваше да бъда силна, ако исках да спася Нейтън. Той не можеше да е мъртъв. Той беше силен и сега беше мой ред да го защитя.

Мъжът влезе и седна пред мен. Изглеждаше така, сякаш се бе опитал да се поизчисти. Косата му беше мазна и сресана назад, беше облечен в панталони и черна разпасана риза. В ръцете си носеше чиния с храна и само един поглед към нея ме накара да искам да повърна.

Мисля, че това трябваше да бъдат макарони със сирене?

Той ми се ухили.

- Донесох ти храна.
- Не съм гладна, благодаря. - казах, гледайки към тавана, премигвах бързо, опитвайки се да не заплача.
- Глупости! - каза той и чух акцент в гласа му, но не бях сигурна откъде. - Трябва да ядеш. Не искам болнава съпруга.

Замислих се, че щеше да ме принуди да живея с него и да бъда негова съпруга.

Започнах отново да плача.

- Не плачи. - каза той, протегна ръка и избърса сълзите ми. - Обещавам, че ще се грижа за теб. - усмихна ми се. - Ти ще бъдеш моя завинаги.