7

1.2K 141 16
                                    

На следващата сутрин Джено се събуди малко преди алармата си. Реши да се излежава още десетина минути, докато накрая наистина вече му се наложи да стане. Мина през банята след това се облече набързо. Преди да излезе се обади на родителите си и се измъкна по възможно най-бързия начин.

Вървеше бавно към училище, гледаше втренчено в плочките на тротоара изгубен в мисли. След миг чу трясък, който го накара да се огледа наоколо, за да разбере какво става. Точно тогава видя Джемин, който вървеше на отсрещния тротоар. Джено се усмихна, вече изобщо не го интересуваше за шума и изтича към другия.

- Нана! - каза той развеселено и започна да върви до него.

- Казах ти да не ме наричаш така. - измърмори Джемин.

- Забравих. - Джено се засмя разсеяно. Изобщо не бе забравил, просто много му харесваше как звучи, а и му беше забавен злобния поглед, който другия винаги правеше. - Няма ли да разкажеш нещо за себе си?

- Не. Защо ти не разкажеш? - Джемин каза сърказтично, определено целейки да накара другото момче да млъкне, но не постигна очаквания резултат.

- Добре. - Джено помълча малко. - Обичам да гледам анимета и филми.

- Какви филми? - дори самия Джемин се изненада от себе си, че попита.

- Ужаси, фентъзи, понякога и комедии, но рядко.

- И аз харесвам ужаси.

- Страхотно! - Джено се усмихна широко. - А пък каза, че няма да имаме нищо общо.

Джемин поклати глава и се засмя тихо. Очевидно единствения начин да се сдържиш да не се усмихнеш щом видиш Джено щастлив беше да не си човек.

- Така ми харесваш повече. - Джено започна да се оглежда разсеяно, чувствайки се леко засрамен от признанието си.

- Какво имаш предвид? - Джемин се намръщи.

- Когато си усмихнат. Харесваш ми повече.

Джемин заби поглед надолу, прехапа долната си устна опитвайки да спре проклетата усмивка, която напираше на се покаже. Майната му на Джено и глупостите, които говореше.

Джено все пак забеляза не добре прикритата усмивка. Да определено му харесваше да вижда другия такъв. До някаква степен се чувстваше щастлив, знаейки че той е предизвикал тази му реакция.

Останалия път до училище премина в мълчание. Джено започна да се досещаш, че сигурно Джемин обичаше тишината и просто да върви на спокойствие, за това този път реши да не говори.

Двамата влязоха заедно в класната стая и буквално събраха погледите на всички ученици вътре. Джемин както винаги предпочете да се прави, че останалите не съществуват и хвърли раницата си на чина, след това се настани на стола. За момент Джено обмисляше дали да седне до него, но не му се рискуваше да пристъпи границите в отношенията му се Джемин, които бяха доста деликатна тема, а последното, което искаше бе другия отново да започне да го игнорира.

Затова накрая Джено се отправи към чина си. Седна на празния стол до този на Джъсънг, докато той, Ронджун и Чонло го гледаха с широко отворени очи.

- Защо ме гледате така? - Джено повдигна вежда. - Започна да става странно, спрете.

- Ти дойде с него. - изкоментира Чонло. - Добре ли си?

- Да, дори прекрасно. - Джено извъртя очи.

- Ако те заплашва или изнудва, ни направи знак. Ще измислим нещо, за да ти помогнем. - Ронджун сложи ръка на рамото му, но Джено се отдръпна така сякаш бе упарен.

Ронджун погледна натъжено, но Джено се чувстваше доста подразнен от начина, по който се отнасяха към Джемин, още повече че наистина се оказваше неоснователно.

- Джемин е много мил, ако искате да знаете.

- Това е прикритие. - прошепна Чонло навеждайки се напред. - Така те примамва.

- Звучите налудничаво. Моля ви престанете, знам какво правя.

- Притесняваме се за теб. - Джисънг се обади тихо, до сега само слушаше разговора им.

- Недейте, мога да се грижа сам за себе си.

•••••••

Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Beautiful angel | NominWhere stories live. Discover now