Толкова близо и толкова далеч.

Глава 2 Подозрителни типове / редактирана/

     

                                           

Дойде събота сутрин. Даяна не се вълнуваше за купона, който щеше да е вечерта. Облече едни къси панталони тип джинси и тениска. Върза косата си с шнола. Предположи че майка й пак ще й направи забележка, че не е облякла пола или рокля, но не ги обичаше особено. Обличаше ги само когато е на мероприятие, което изисква човек да е елегантен. Когато си е у дома, обичаше да й е удобно. Излезе от стаята си и видя Валя и Гери да почистват от прах картините в коридора. Поздрави ги и се отби да поздрави леля й Марго. Редовно правеше това, когато не бързаше за училище. Стори й се странно, че не видя Гейбриъл в кухнята при другите. Предположи, че не е станал все още. След като поздрави всички излезе от кухнята и се насочи към градината. Закуската беше сервирана, а родителите й ги нямаше все още. Учуди се от себе си, че е подранила, макар че е събота. Реши да се поразходи в градината с овощните дървета. Сянката по това време беше чудесна и обичаше да ходи от време на време, когато успееше да стане рано. Да стигне до овошките, първо трябваше да премине покрай поляна обсипана с рози. Разхождаше се и наслаждаваше на песента от птиците, топлите утринни лъчи галеха кожата й. Приятният аромат на розите се носеше наоколо, а жуженето на пчелите се чуваше. Затвори очи и си продължи пътя право напред по една пътечка.

– Да не се спънеш? – мъжки глас се разнесе зад Даяна. Стресна се и подскочи. Отвори очи и се обърна в посока на гласа. Беше Гейбриъл. Седеше на сянка под едно дърво.

– О, не няма! – провикна се тя в отговор. – Какво правиш там? Мислех, че спиш.

– Станах рано и реших да си намеря подходящо място за тренировките сутрин. Сега си почивам малко.

Стана й любопитно какво тренира и реши да се приближи. На мига съжали за решението си да се приближи. Чак сега видя, че е гол до кръста и сведе поглед към земята. Гейб се усети и си наметна една хавлия през рамената, но не беше голяма че да се покрие изцяло. Момичето с бегъл поглед успя да види, че има мускули на ръцете и плочки на корема. Не беше прекалено едър, но не беше и слаб. Даяна се почувства неловко.

– Извинявай. Не видях, че си така...

– Няма нищо. Аз също се извинявам.

– Ти защо? – попита и се престраши да го погледне в очите.

– Че те стреснах преди малко. Не знаех, че не го очакваше. Мислех, че ме видя тук.