Толкова близо и толкова далеч.

глава 7 Болезнена тайна /редактирана/

Както си лежeше Даяна и си пишеше в дневника, чу стъпки пред вратата на стаята си. Знаеше, че е леля й Марго и й каза да влезе преди да е почукала. Беше я помолила да донесе обяда й в стаята. Не искаше да излиза от стаята си, дори за да хапне. Максимално се стараеше да избягва Гейбриъл.

– Здравей Марго! – поздрави без да поглежда към нея.

– Здравей, Даяна. Не е леля ти Марго – отвърна й така познатият мъжки глас. Момичето погледна стреснато и веднага си затвори дневника, като го прегърна с ръце. Страхуваше се да не види някоя страница.

– Здравей! – отвърна нервно и с наведена глава. – Извинявай, че те

обърках с нея, Гейб.

– Няма нищо. Тя идваше насам и й спестих пътя до тук. Нося ти обяда.

Добре ли си? Напоследък често си седиш в стаята или си се криеш в градината. Трудно те откривам понякога. На какво се дължи това?

– Нищо няма. – отвърна с все още наведена глава. Избягваше да го поглежда в очите. – Добре съм, защо?

– Сигурна ли си, че си добре?– попита и остави чинията с обяда на бюрото й.

Момичето кимна в отговор.

– Нищо няма. Не се тревожи. Не ми се излиза много навън. – отговори тихо.

– Но защо? Трябва да има някаква причина.

– Нищо няма, спокойно.

– Защо си прегърнала тази тетрадка така?

– О, това е дневникът ми – отговори и го скри под възглавницата си.

– А защо подскочи така и бързо го затвори? Да не криеш нещо?

– Не, просто ме стресна. Водя си го отдавна. Един вид е разговор със

самата  мен.

– Знаеш, че съм винаги насреща, ако искаш да говорим. Не ти е нужен

дневник.

– Да, но е таен.

– Ооо, ясно! Значи не можеш да ми споделиш какво те тревожи? –

попита и седна в единия ъгъл на леглото й.

– Не точно... – отвърна. Не знаеше какво да отговори. Нямаше как да му каже истината.

– А, тогава?

– Нищо, просто... – не можа да продължи. Беше я срам. Все още не смееше да го погледне в очите. Усети едната му длан на коляното си. Тя потрепна от този допир. Не го очакваше.