Толкова близо и толкова далеч.

глава 4 Непознато чувство/редактирана/

    Даяна измънка сънливо, протегна ръка и изключи алармата на телефона с все още затворени очи. Не се тревожеше за училище, защото е неделя. Отново се настани удобно в мекото си легло. Искаше да поспи още малко или поне да се излежава. Тъкмо се унесе и едно пиукане я разсъни. Разбра, че няма да може да поспи и реши да стане. Взе телефона и видя съобщение от Ния: „Надявам се всичко да е наред. Дано си по-добре сега. Подредих добре Симон. Заслужи си го." Върна й съобщение, да не се тревожи и сложи телефона на леглото си. Облече си тънка блузка с дълъг ръкав, за да покрие червените следи по ръцете. Слезе в дневната при родителите си и ги поздрави.

– Добро утро мила! – отвърнаха двамата в един глас и майка й я целуна по

челото.

– Как мина вчера? – побърза да я попита баща й.

– Както очаквах не ми допадна особено и се прибрах  към единадесет – излъга ги. Не обичаше да го прави, но не й се разговаряше сега. Знаеше, че ще я разпитват много.

– Ще закусваме ли? –  попита г-жа Уилсън.

– Мислех, че съм гладна, но всъщност не съм – отговори момичето.

– Защо? Добре ли си? Да не си настинала? – загрижено попита майка й.

Винаги се тревожеше прекалено много за нея. Все пак й е майка и е нормално. Даяна разбираше това много добре, но понякога й ставаше досадно.

– Не, просто нямам голямо желание да закусвам. Мисля да изляза навън и да подишам сутришен, свеж въздух.

– Но...

– Мила остави я! Нека излезе, щом иска. – намеси се баща й.

Стана и се запъти към кухнята, където предполагаше че може да е Гейбриъл, но него го нямаше. Сега вече й е стана ясно къде може да е. Искаше да му благодари. Знаеше, че работата му е да я пази, но се чувстваше длъжна да го стори. Излезе в градината и се насочи директно към мястото от предния ден. Очакваше да е там, но не го откри. Зачуди се къде другаде може да е.

– Да не паднеш? – чу го зад себе си. Обърна се и го видя да се приближава към нея бавно.

– О, не! Този път не съм със затворени очи. Ще тренираш ли?

– Да, тъкмо щях да започвам. По едно и също време съм тук. Защо? –

попита.

– Нали ми обеща вчера да ме научиш на някои неща? Може ли  да започнем сега? – подхвана несигурно.