Lost in Spanish words

Деветнадесета глава

Здравейте, хора!

Хмм, това е новата глава и докато я пишех ми беше доста тъжно, ще разберете защо... Добавих и песен, може да си я пуснете - на мен много ми харесва.

Мислех скоро да приключвам историята, но всъщност имам още какво да ви разкажа. Надявам се да харесвате историята ми.

Оставете вашето впечатление за главата и като цяло за историята в коментарите, говори ми се с вас, пък и вие знаете, че мнението ви означава много за мен.

Приятна вечер и до скоро!

- Cathy

***

Бих определила връщането ни обратно на училище в понеделник като кошмар, от който исках да се събудя.

Захвърлих раницата си до бюрото, дори не се преоблякох, а направо се хвърлих върху леглото, надявайки се болката да спре.

***

~ няколко часа по-рано ~

С Дерек пътувахме към училище както обикновено. Бях му направила кафе и носех кифлички – бях щастлива, че отново се върнахме към старата си рутина. Вчера се видяхме единствено за да се упражнявам в шофирането, тъй като изпитът ми ще бъде след седмица и нямахме много време за нас.

Когато се качих в колата днес я нямаше усмивката му, предположих, че не се е наспал, затова и не говорих много, но когато спряхме пред паркинга на гимназията разбрах, че определено има нещо – не бях получила дори целувка или усмивка през цялото пътуване.

- Дерек, има ли нещо? – попитах го вече почти до входа.

- Не. – отговори вяло той. – Нали бях отстранен, а и мисля за изпита при Гарсия днес.

Кимнах.

Не е само това Дерек, лъжеш ме.

- Ще се видим на обяд.

И с това тръгна към източната част, където се намираше шкафчето му.

Какво му става, нещо грешно ли съм направила?

Настроението ми тотално се скапа.

Щом стигнах до моето шкафче забелязах нещо много странно, а именно Маделин и Джейкъб да си говорят. Тя се беше облегнала на стената, докато той оставяше учебниците си. Изглеждаха толкова щастливи – можеха да оправят всяка намръщена физиономия, включително и моята. Може би Делгадо наистина не се е наспал – поне се надявах на това.