Lost in Spanish words

Четвърта глава

В петък, докато обядвах в стола на училището получих съобщение от Дерек.

„Тази вечер ще излизам, няма да имам време за учене."

Супер и без това ми идваше прекалено всяка вечер да стоя в стаята му. Отношенията ни не биха се променили дори и да прекарвахме по 24ч. на ден заедно. Стигнем ли в училище "приятелството ни" приключваше - явно така беше по-добре и за двама ни.

Точно щях да отговоря на смс-а му с „добре", когато някой се настани на стола срещу мен.

- Здравей, Кейси! Как си днес? - попита той като сложи таблата с обяда си на масата.

- Здравей, Джеймс! Добре съм, а ти?

- Супер, щом те виждам.

Усмихна се широко както само той можеше.

- Никъде не мога да те засека, да не ме отбягваш?

Джеймс се засмя леко, но си личеше, че е притеснен от чакащия отговор.

- Не говори глупости, просто имам неща, които ми отнемат от времето.

- Радвам се, че не съм казал или направил нещо. Което ми напомня, довечера ще ходя на купона у Джак Съливан, искаш ли да дойдеш с мен?

След като Дерек ме отряза за тази вечер и реално нямаше какво да правя, защо не? Не, че това бяха причините, заради които бих излязла с Джеймс, но и факта, че не чух репликата „Ади и Кал ще са с нас" допринесе.

- С удоволствие.

Джеймс ококори очи от изненада. - Страхотно, да те взема в 9? - аз кимнах.

Той изглеждаше доста ентусиазиран. - Е, как върви при теб? Скоро май имаш състезание.

- Така е, но не знам дали ще участвам. Имам проблеми с крака, надявам се до тогава да се оправя.

- Дано да е така.

С Джеймс прекарахме обяда ни с разговори на различни теми, но предимно гимназия и колеж. Той беше кандидатствал още при ранния приеми и беше приет медицина в Станфорд - в неговото семейство това е традиция още от пра-пра дядо му. Аз още не бях изразила своето мнение относно къде ще кандидатствам, което Джеймс прие като леко несериозно отношение, не че го показа, но го видях в очите му. Просто моето бъдеще не беше предначертано още от самото ми раждане, както неговото.

Щом приключихме с обяда Джеймс ме изпрати до следващият ми час и точно преди да вляза видях Дерек облегнат на шкафчетата с поглед вперен в мен. Единственото, което получих бе повдигане на вежди в знак на поздрав - върнах жеста и влязох в класната стая точно, когато звънецът иззвъня.