Invisible

CHAPTER 1 "Лошото момче не е от камък. Можеш да го пречупиш"

Защо живота е толкова щедър към едни от нас, но и в същото време толкова жесток към другите. Това се питаше едно 17 годишно момиче. Обиждано, лъгано, третирано от нейните приятели. Тя беше невидима. Тя седеше на последният чин в класната стая. Тя не смееше да каже "здравей" на никого. Единственият й приятел беше онова малко кученце, Тоби. С което си играеше всеки ден в парка. Адриана беше страхлива. Плашеше от самочувствието на съучениците си. Плашеше се от това,че ако веднъж в живота си им каже "не" те ще я накарат да потъне в земята. Всеки път когато се чувстваше готова да го направи, тя се спираше и просто мислеше "той ще ме нарани". Още от малка тя знаеше, че живота няма да е като този във филмите по телевизията. Всички онези принцеси, които преди бала ставаха красиви и щастливи, след това намираха своите принцове. Е, при Адриана такъв шанс няма, тя нямаше търпение да се махне от това подобие на училище, нямаше търпение да се махне от всички обиди и унижения. Най-накрая щеше да бъде свободна. Но до този момент имаше време. И това време за нея, щеше да е като цяла вечност.

- Aдриана. Ще решите ли задачата? - госпожата строго каза на момичето стоящо със слушалки в дъното на стаята. Очите на Адриана се разшириха когато чу името си. Всички погледи се появиха върху нея. С бавни и лениви стъпки тя започна да се приближава към дъската, където щеше да реши въпросната задача. Докато Адриана бавно минаваше покрай всички чинове,докато стигне до бялата дъска, всички около нея я гледаха с презрение няколко думи се забиха в съзнанието ѝ,като "глупачка","зубърка" и така нататък.

Ади взе бавно маркера и започна да решава задачата. Тя беше красиво момиче. Но никой не забелязваше това. Тя имаше красиви руси коси. Но винаги ги връзваше на опашка. Кафявите ѝ орбити те караха да настръхваш, но те не се виждаха от шапката която носеше всеки ден. Имаше страхотно тяло, което криеше зад големите суичъри и понякога носеше клинове с тях, но през повечето време тя беше с дънки.

- Браво,госпожице. Много добре, може да седнете. - каза чернокосата жена като погледна към стоящото момиче. Ади кимна и бързо седна на мястото си.

Часът минаваше бавно и мъчително за нея. Всяка изминала секунда часът ставаше все по-ужасен и по-ужасен.

Звънецът би и всички започнаха да прибират нещата си. Ади взе учебниците си на ръце и сложи на рамото си чантата и излетя през стаята. Бавно ходеше из коридорите на училището, имаше физкултура и отново се налагаше да търпи обидите и униженията на приятелите си. Адриана излезе от голямата сива сграда и слънцето огря бялата й кожа. Момичето погледна напред и видя група от хора. Или за нея те бяха нещо като демони, защото съсипваха живота й.