Invisible

CHAPTER 11 "Малката сестра се оказа по-умна и от брат и"

- Мамка му. - чух дебелия глас на Зейн. Разтворих леко очите си и бях заслепена от ярката бяла светлина идваща от прозореца. Затворих отново очите си. Чувах различни звуци наоколо. Това момче ще разруши стаята. Преместих се наляво където светлината беше по-малка. Отворих очите си и видях Зейн на пода да събира счупени парченца от..Чаша?Станах бавно и безшумно и отидох до него. Дори не ме беше усетил. Косата му беше разрошена. Различни кичури стърчаха отляво и отдясно. Клекнах до него и започнах да събирам милиони парчета. Бяха малки,но се виждаха. Виждаше се и голямото петно от кафе. Браво, Зейн. Вече бяхме събрали всички парченца,докато го правехме в стаята цареше тишина. Никой не смееше да проговори пръв. Зейн изхвърли всичко и се върна при мен. Сериозно ли няма да каже нищо.

- Обличай се. Тръгваме си. - каза бързо и седна на болничното легло. Затърсих дрехите си и намерих някаква дълга черна блуза с бял надпис " I Hate Boys" Огледах блузата от горе до долу. Съблякох болничната "рокля" и навлякох черната огромна блуза с безценен надпис. До Блузата имаше и клин. Отново черен, облякох го след това и обух и кецовете. Най-накрая от няколко дена ще стъпя на нещо равно,писна ми от високите обувки които Зейн ми казваше да нося. Изправих се от дивана на който бях седнала и погледнах към Зейн,той не каза нищо,а просто се обърна и тръгна към вратата. Отвори я и ме изчака да изляза. Издишах и тръгнах напред. Отново всичко ще си е същото. Не очаквам да е по-различно. Ще се върне високият тон.

 Ще се върне командването на Зейн. Всичко отново. Отново ще ги има сълзите. Как мога да го обичам,но и да го мразя. Той е странен. Да странен е,но е странно мой. Мой? Това е толкова странно. Не мога да го нарека мой,защото винаги сърцето му ще е на друга. А изобщо дали той има сърце. Дали в тази обвивка на студенина и злоба има нещо добро,дали това добро от тези
.
- Слушаш ли ме изобщо? - чух гласа на Зейн. Бях толкова заплетена в мислите си,че не съм усетила когато ме влезли в колата. Чакай.. колата?!  Зейн кара мотор,не трябва да сме в кола. Не е такси. Добре,определено трябва да го слушам когато говори.

- Не,бях се замислила. Кажи,сега? - казах и се обърнах с лице към него, той издиша и не премести погледа си от пътя.

- По-малката ми сестра Валиха *според мен е Валиха други я превеждат по друг начин* ще дойде в Лондон за седмица и майка ми иска да остане при мен. Но не искам да вижда моя апартамент. Затова ще останем в твоята къща. Нали няма проблем? - сестра му? Той е имал сестра?! Е поне ми каза. Е явно ще имам гости. Това означава,че Зейн няма да ме удря.\

- Кога идва? - попитах и отпуснах главата си на седалката,затваряйки очи.

- Тя вече е в къщата. - отворих рязко очи и погледнах към Зейн. Това е неочаквано,да има малко дете в къщата. Кой знае каква ще е? Въздъхнах и се загледах в нищото. Ще бъде дълга седмица.
****************************************************

- Зейн! - непознат глас за мен извика и привлече вниманието ми,моето и на Зейн. Извърнах глава в посока на гласа и видях едно не много високо момиче с черна катранена коса точно като на Зейн. Имаше по уникален тен,точно като на Зейн. Също така имаше кафяви очи. На кратко със Зейн си приличаха много. Отново погледнах към Зейн,имаше една уникална,сладка усмивка на лицето му. Той мина покрай колата и отиде да прегърне сестра си,която стоеше на прага на къщата. Зейн уви ръцете си около кръста й и притисна тялото й по-близо до неговото. Бяха толкова сладки. Зейн определено беше различен със семейството си. Зейн пусна момичето и се обърна към мен,аз още като пълен идиот стоях до колата и ги гледах. Той ми кимна и аз бавно тръгнах към тях,застанах до Зейн и погледнах надолу. Той уви ръката си около кръста ми и започна да говори,докато аз потъвах от срам,от незнайна причина.

- Валиха, Адриана,гаджето ми. Адриана това е Валиха,малката ми досадна сестра. - каза и се засмя. Ниското момиче се намръщи и удари леко рамото на Зейн. Огледа се неловко и ми подаде ръка,за да се здрависаме. Бавно и сковано вдигнах ръката си и поех тази на момичето. Зейн отвори вратата и изчака сестра му да влезе. Минах покрай Зейн спирайки се точно до него. Нещо ме накара просто да се обърна и да го погледна. Очите му ме изгаряха.

- Моя - прошепна той и се приближи до мен. Беше на милиметри. Приближих се още по-близо до него. Оставаше ми съвсем малко да го целуна. Но той влезе вътре. Идиот! Какво да очаквам. Изпувтях и затворих вратата. Влязох в кухнята и оставих черната чанта на барплота. Седнах на един стол и се загледах в гледката отсреща. Зейн стоеше и се смееше. Беше толкова различен.Никога досега не съм виждала тази негова усмивка. Валиха същото се смееше. Имаше звънлив смях. Толкова бяха сладки заедно. И толкова много си приличаха. Зейн седна на дивана и пусна телевизора. Сестра му прошепна нещо и той веднага стана от дивана. Какво стана? Обърна се към мен и с бавни крачки вече беше беше пред мен.

- Ела! - каза и тръгна на някъде.