На пейката в парка(#Wattys2015)

24 Глава:,,Бяхме по-силни заедно,но това вече няма значение"

Беше една много светла и хубава сутрин,но беше спецялна.Днес оставям Стефан сам,няма да го чувам или виждам повече в живота ми.Станах тъжен от леглото,беше точно четири часът сутринта и погледнах през прозореца.Загледах се в една пейка на улицата и в този момент видях Стефан!Какво прави той навън по това време?Нали беше у леглото?Загледах се и видях и себе си.Какво става?
-Обещай ми,че това никога няма да свърши?
Аз казах,слагайки главата си на рамото му.
-Обещавам...

Спомням си го този момент много добре.
Една,две сълзи се стекоха по бузата ми,изглеждаше толкова реалистично,но за жалост не беше истина.
Отделих се от прозореца и сякаш нещо ме удари в сърцето,върнах се към реалността.Обърнах се с лице към стаята,пак беше бъркотия,но това мен не ме интересува вече.
Отидох до банята и се оправих,взех си всичко нужно от там и опаковах багажа си.Погледнах към спящият Стефан и се доближих до него,толкова спомени изградихме,така ли трябваше да свърши нашата история?
Въздъхнах и откъснах един лист от тетрадката ми за истории.
Взех една химикалка и почнах да пиша ръкописно:

"It's sad when you realize that you aren't as important to someone as you thought you were..."

Джейсън Стайлс,2015 г.

Сгънах бележката и написах отгоре:

За Стефан

Миг след това извадих телефона ми и видях,че е пет часът и е време да си хвана такси от улицата.
Доближих се леко до него и го целунах по челото за един последен път.

(1 час по-късно)

Вече съм в самолета,пак в бизнес класата.По път до тук си взех поне сто списаня,така че няма да ми е скучно.
Веднага стюардесата съобщи,че ще излитаме,аз се закопчах и тя дойде при мен.
-Извинете,Вие Джейсън Стайлс ли сте?-Тя каза,без да диша странно или да се държи така.Това е учудващо,защото повечето фенове са така.
-Да,аз съм...-Казах още много тъжен от това,което стана.
Момичето седна до мен,беше на не по-малко от двайсет години със кафява коса и очи,най-нормално момиче.
-Трябва да си много лудо влюбен,любов а?-Тя каза,подхилквайки се леко на шега.
Но на мен не ми беше до това,ако иска афтограф да казва ако не иска майната й!
-Любовта не е за мен.Много е сложна.-Казах,дишайки леко.
Преди доста време вече бяхме в небето а аз не съм забелязъл.Това е един много голям плюс,защото мен ме е страх да летя.
-Не думай...-Младата жена стана и се върна на работа.
Не и обърнах внимание и се загледах в седалката да мен,беше празна.Преди Стефан би седнал и четял списание,но това мина.
Загледах се в облаците и спомен се появи пред очите ми.

******

-Обещай ми,че някой път ще летим със самолет,моля те-Аз умолявах и умолявах.Стефан се смееше,бяхме на пейката в парка.
-Не знам,може да отидем заедно,но да се върне само един от нас.-Той каза,гледайки към облаците.
Изглеждах като малко дете,което не го беше страх от нищо,но сега какъв съм.
-Теб от това ли те е страх?Ние сме неразделни бе!-Аз се пошегувах с него,но личеше,че бях много сериозен в това,което казах.
-Да,неразделни...

******

-Спри се малко де!-Стефан изкрещя зад мен.Тичахме в парка,беше един чудесен романтичен ден.
Аз спрях на фонтана и той ме целуна.
-Нали знаеш,че те обичам,а?-Младежа каза,прегръщайки ме.
Аз го гледах,не отлепвах очи от него,слънцето го огряваше така перфектно.
-Ох...любов,но ме е страх Стефан.-Казах,гледайки към слънцето.
Момчето ми обърна главата към него и рече:
-Не се притеснявай,любовта е вечна...

Аз плача хора...не знам за вас.Другата глава ще бъде изцяло от на Стефан гледната точка.
Кой друг плаче?

Kris1632...