Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

VI

- Това беше най-унизителният ден в живота ми!-казах и зарових глава в шепите си.

Роуз, която седеше до мен на пейката, постави ръката си на рамото ми. Бяхме в парка близо до вкъщи. Времето беше прекрасно. Но в момента имах чувството, че черен облак бе застанал над главата ми.

- Е, голяма работа...

- Роуз, не разбираш ли? Ч-човекът на живота ми е ...Джимин. Т-този нещастник... И понеже това не бе достатъчно, аз паднах пред целия клас заради болката в Ками. И тогава излезе Джимин и оная... ъгх. Всички разбраха, че имам ками с Джмин. И изглеждаше, сякаш той е предпочел нея. Изглеждах като отхвърлено, изритано на улицата коте. А може би, и заради онази бележка да решат, че той ми е изневерил. Ох, Господи, като ги знам какви глупости измислят... мъртва съм.

Роуз въздъхна, хвана ме за раменете и ме разтърси.

- Мей, спри се вече! Не е голяма работа! А и кой според теб ще обърне толкова внимание на теб и любовния ти живот? Всеки си има драма.

- Нямам търпение утре да видя самодоволното изражение на Джи А .... Ще бъде горда със себе си, че е успяла да ме довърши съвсем. Господи, с какво заслужих това?! - продължих с отчаяния си тон, размахвайки ръце.

- Мей, ще те ударя. Стига си се филмирала. Стегни се малко. Майната им. И на нея и на Джимин.

Роуз беше добра в успокоенията. Поредното нещо, в което я биваше. Направо се чувствах бездарна в сравнение с нея.

- Права си.- отвърнах и станах от пейката самоуверено.

Още не можех да повярвам, че всичко това се случваше на мен. Сякаш това бе сън. Исках, наистина исках, да се събудя в леглото си, да погледна китката си и да видя полумесеца. На кого му е притрябвало Ками...

...

Отворих входната врата и влязох вкъщи. Метнах чантата на земята и заключих. Пуснах косата си от опашката и тя се разпиля по гърба ми. Чувствах се смазана. Отидох в кухнята с надеждата да намеря нещо готово за ядене. Е, не намерих такова нещо, но намерих мама, което е почти същото.

- Мамоо!-викнах и я прегърнах. Тя изглеждаше особено доволна.

- Имам изненадващи новини.-каза ми и усмивката й порасна. Имаше нещо наистина съмнително в държанието й.

- О, и аз.-отвърнах, заигравайки се с пръстите си.

- Мисля, че моята е по-шокираща.-добави тя. Сияеше от щастие.