Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XIII

След малко Ви се върна с възглавници и одеала под мишница.

- Заповядай.- каза той и ми подаде моята част от нещата. -Ето там е фотьойлът.

Отворих вратата бавно, за да намаля шанса да събудя някого, но вратата изскърца. По дяволите.

Имаше много хора в малката всекидневна. Един спеше на дивана, друг върху матрак на пода, трети просто на килима. Огледах ги бегло и се насочих към милото ми фотьойлче.
Настаних се, завих се и наместих възглавницата. Исках да се измия, но тази врата... щях да събудя някого. Затова просто затворих очи и се надявах всичко това да бе просто сън.

След час установих, че не можех да заспя. Беше прекалено шумно. В стаята имаше поне пет човека, и тяхното хъркане, макар и донякъде симфонично, не ми действаше успиващо. Освен това от другата стая се чуваха кикоти и викане. Не знаех какво се случва там, но разпознавах гласа на Джимин ясно.
Подберих очи и се завъртях, опитвайки се да намеря по-удобна поза. Може би това щеше да помогне. Но такава така и не намерих, а те не млъкнаха.

Замислих се за днешния ден. Колко много неща се бяха случили...просто не бе за вярване. Крийчър, таксиджията,  Хоби, телефонът ми и сега това... А можех да съм си вкъщи и да си гледам драмата... животът ме мрази.

В един момент усетих как мислите ми се преплитат и как не можех да мисля за нещо конкретно. Щях да заспя всеки момент. Докато вратата не изскърца.

Отворих рязко очи и видях силуета на Джимин. Идиот. Но май събуди само мен или поне другите не го показаха.

- Синя глава!- викна той и аз силно му изшъшках.

- Тихо! Всички спят!- викнах шептейки. А той ми се ухили насреща. Направи още няколко крачки към мен и се наведе. Разстоянието между носовете ни беше сантиметър може би. Виждах очите му от толкова близо... (о боже мой Мей какво по дяволите?! Хубаво момче е близо до теб и ти си мислиш за очите му?! Изнасяй се от там и отивай в манастир...)
Премигах няколко пъти. Миришеше на алкохол и то уиски... мисля.

- Къде ми е телефона?-попита ме тихо. Устните му още бяха в онази усмивка. Половината му лице беше осветено, а другата не. Това придаваше известна романтика, но се опитвах да не мисля за това.

- Не знам. Не е в мен.

Той ме огледа отново. За секунда изражението му стана сериозно, но после отново се усмихна.
Не знаех дали беше защото бях изморена или защото той изглеждаше толкова невинно, но аз също се усмихнах. Той кимна и тръгна да излиза от стаята.