Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XXXII

Сякаш въздуха ме давеше. Или може би сълзите ми бяха виновни... Чувствах се сякаш умирах. Цялата треперех, всичко ме болеше, дадени моменти ми се губеха и се молех всичко това да е просто сън. Но с всяка секунда се убеждавах, че това беше реалността и, че се случи нещо, за което никога не бих си простила.

Успях да се осъзная чак в болницата, седейки на столчетата пред операционната. Очите ми бяха пресъхнали от плач. Когато вдигнах поглед към Джимин видях, че и той е в същото положение- кръвясали очи,  бледо лице. Седеше до мен превит.

- Мей...-започна той едвам-... толкова съжалявам...

Едната му ръка докосна коляното ми и аз потрепнах. Отдръпнах се.

- Не ме докосвай... -отвърнах задавено. В този момент мразех всичко. Мразех себе си, мразех и него. Мразех глупавия ни спор, мразех глупавите луни. Просто исках да излея яростта си по някакъв начин.

Джимин бавно прибра ръката си. Изглеждаше толкова съкрушен.

- Да, предполагам, че имаш право да ме мразиш в момента.- отвърна той прекарвайки пръсти през косата си. - Аз също не мога да се понасям.

Отново не можех да дишам. Тъгата ме задушаваше. Но вече нямах достатъчно сили да заплача. Облегнах се назад на пластмасовия стол. Защо всичко това трябваше да се случи?

Докторите не излизаха от операционната, а сестрите отказваха да отговорят на въпросите ми. Баща ми щеше да пристигне скоро. Не знаех как щях да го погледна в очите.

- Смятам, че трябва да си вървиш.- казах спокойно. Аз сама се изненадах колко уравновесена прозвучах.

Джимин ме погледна объркано.

- Искам да остана. Трябва да разбера дали майка ти е доб-.

- Искам да си тръгнеш.- прекъснах го бързо. - Баща ми ще дойде скоро. Ще ти пиша когато имам отговори.

- Сигурна ли си?- попита като се изправи. Ръката му бе на рамото ми.

- Джимин...- затворих очи опитвайки се да остана все така спокойна.

Той отстъпи една крачка назад.

- Да, вярно, да не те пипам... - въздъхна.- Щом искаш си тръгвам.

След това единственото, което чувах бе тътена на обувките му в мраморния под. Чувствах се ужасно. Или по-точно, чувствах се сама. Мисълта, че може би убих майка си се появяваше отново и отново, колкото и да я гонех. Исках да избягам от всичко и всички, но реалността не бе лесна за побеждаване.