Depression (BG)

Признание

Да, страх ме е. И какво?

Опитвам се да крия тъгата в себе си. И дори и когато съм сам не си позволявам да плача. Само понякога сълзите сами напират от очите ми. Но дори тогава не усещам тъга, само празнота.

Лъжа семейство и приятели. Усмихвам се като падам и ставам. Смея се ако се изложа или нараня. Обиждам се и аз с тях. Като плаках, гледах да е без глас. Не исках да ги притеснявам. Не исках да съжалявам.

Правя всичко за тях и не искам отплата. Просто съм трърде добър. Добър към тях, всички тях. Дори и да не го заслужават.

Не искам да съм слаб. Показвам само фалшиви емоции пред тях. Не мога да им покажа истинският аз. Просто ме е страх.

Страх ме от хората. От света около мен. От това да покажа емоция.

Не съм споделял с никой, освен с един човек. Той бе специален за мен и ме разбираше чудесно. Но така го обрекох. Защото той си замина. Даже последни думи нямаше шанс да каже. Но погледът в очите му бе достатъчен. Обичах го. Той бе първият, който обичах. Навярно и последният.

Но сега отново съм сам. И покрит в тъмнина, желаещ да изчезне в таз празнота.

(Откъс от тетрадката ми по Бел, със съдействието на съседът ми по чин.)