"-Защо пишеш само за тъга? Пиши малко щастливи неща!" - казаха ми те.
-Но какво е щастие, не знам. Не съм виновна че изпитвам само тъга.... - опитах да се защитя.
"-Не знаеш, друг път. Ти си детето с постоянна усмивка на лицето. Детето, което постоянно помага и нищо за другите не отлага. Казваш, че всичко е наред и продължаваш напред."-казаха ми те с усмивка на лице. Но таз усмивка крива приех аз за убида.
-Каквото си искате говорете. Не ми пука. Това, че не ме знаете истински, че не познавате истинската мен, съм го приела. Не сте виновни, че сте слепи и глухи за терзанията мои.-отчаяно вече отвърнах. Сълзите вече падащи ми от очите.
"-Падна ли? Главата си удари ли? Че такива глупости говориш? Защо така ни мориш? Я пак замълчи, както преди. Не говори такива ужасни лъжи!" -да ви слушам боли. И да ви послушаме вече се не търпи.
Но млъкнах аз. И заридах без глас.
Като не знаеш нищо за мен, защо ме съдиш? Защо зад гърба ми говориш? Защо така ме тормозиш?
Боли. И мен ме боли. Повече от колкото мислиш. Но ще каза ли? Ще си призная ли? Ще се разкая ли? Не.
Защото вече свикнах. Свикни и ти.
Аз умрях. Вече съм нищо. Прави каквото си искаш. Все ми е едно. Вече не можеш да ме разрушиш.
~~~~~
А. Б.
Сори, че не качвам често и се получи такава боза... 😅
YOU ARE READING
Depression (BG)
PoetryЗад усмивката ми има сълзи. Зад смехът ми са само нещастни викове от болка. Ела. Погледни в очите ми и виж. Виж, че не съм това, за което ме мислят и се представям.
