Life Or Love

Глава 1 🔫

Звукът от изтрелването на куршума погали слуха ми, отново, и разцепи тишината в тъмната уличка. Звукът, който издава пистолета всеки път, когато стрелям с него, се бе превърнал в най-любимото ми нещо. Караше ме да се чувствам жива, когато отнемаше нечии друг живот.
Жертвата ми се свлече безжизнено на земята, а аз се усмихнах подло и поех към щаба.
Така, а сега да започна от начало. Казвам се Кат и съм на двадесет и една години. С дълга ярко червена коса съм, тъмно кафяви очи и съм около метър и седемдесет висока. На пръв поглед съм едно обикновено момиче, но далеч не е така. Аз съм наемна убийца и то сред най-добрите. Мога да се бия и да стрелям от седем годишна, а първото убийство, което извърших беше, когато бях на единадесет години. Родителите ми бяха убити от наемни убийци от друга фирма. Научих се да се справям с живота сама и да не се давам на никой. В момента моето семейство е организацията, за която работя. Името и е "Миднайт". Има много фирми и организации за наемници, но аз работя за най-добрите.
Никога не съм се задържала дълго на едно и също място, защото получавам мисии по целия свят, което е добре за мен, защото съм видяла голяма част от света, която някое друго момиче не може да се похвали. Друга от причините да не се задържам на едно място, е че не мога, защото спомените за семейството ми ме убиват. Завладяват ме и започвам с непрестанните кошмари, защото родителите ми бяха убити пред мен. Виждам това всеки път, когато се задържа на едно място. Всеки път, когато заспя. За това предпочитам да обикалям света и да не мисля за нищо друго освен за убийството, което трябва да извърша.
Сега да отговоря на един от въпросите, който предполагам, че ще си зададете. Дали чувстам вина. Отговорът е не. Не чувствам вина, защото убивам само и единствено хора, които са заслужили смъртта си.
Това е, което мога да кажа за себе си, а сега стига толкова обяснения.
Не след дълго бях в щаба. Портите на стария институт се извисяваха на високо и естествено пред тях имаше охранители.
- Здравейте, момчета! - Поздравих ги бързо. Гологлавият на име Джон ми кимна с глава, а черноскосият на име Антъни направи опит за чаровна усмивка и проговори.
- Как си, миличка? - Попита той с мазна усмивка на лицето.
- Добре, миличък. - Отвърнах му със същото мазно обръщение и на лицето ми се появи злобна усмивка.
- От къде идваш в този късен час? - Попита Антъни, а аз се изсмях.
- Не мисля, че това те засяга, а сега ме пусни да вляза. - Отвърнах хапливо.
- Не се пали, миличка. - Каза Антъни, а на мен ръката ми се стрелна към колана, на който висеше пистолета. - Кат, кротко. Влизай. - Каза той и ми отвори, за да вляза.
Влезнах навътре и бързо преминах през огромната градина, която бе препълнена с всички възможни цветя. Стигнах до масивните врати, пред които седяха още охранители, но те ме пуснаха без да казваме и дума. Запътих се към асансьора и натиснах бутона, за да се кача нагоре.
-Кат!? - Чух познатия писклив глас на племенницата на шефа и в този момент съжалих, че асансьора е на последният шестнадесети етаж.
- Линдзи!? - изимитирах я.
- Колко човека уби днес? - Попита тя с най-мазния си глас.
- Това не те засяга! - Казах го вече напълно отегчена от нея.
- Внимавай как ми говориш, Кат! Не се мисли за нещо, което не си! - Каза тя през зъби, а аз вече започнах да се вбесявам. Всички знаеха, че не ме слуша главата, но тя така и не го разбра. Реших, че за мен ще е по-добре да не се занимавам с нея. Затова я игнорирах и се качих в асансьора, но за мое нещастие, тя ме последва. - Та, попитах те нещо.
- Линдзи, дължа отчет на чичо ти, а не на теб. Затвори си лигавата уста и не ме занимавай. - Казах злобно аз, а тя ме гледаше с опулено изражение. Излезнах от асансьора и усетих как Линдзи ме дръпна за косата. Извъртях се и я бутнах силно на земята.
- Ще ти излезне скъпо това! - Каза тя през зъби.
- Ало, децката градина, по-тихо! - Казах и се засмях злобно. Линдзи се изправи и посегна, за да ми удари шамар, но бързо и ловко хванах ръката и. Усетих как адреналина започна да минава през мен и хванах племеничката на шефа за гушата. - Ти кога най-накрая ще се научиш да не се занимаваш с мен? - Казах по-злобно от колкото исках. Адреналина замъгляваше погледа ми и караше ушите ми да бучат. Линдзи ме гледаше с широко отворени очи и погледа и започваше да се оцъкля. Лицето и започна да почервенявя.
- Това ще ти бъде последното нещо тук, Кат, ако ми направиш нещо. - Каза разглезената лигла и сълзите закапаха от очите и.
- Не ми пука какво говориш ти нищо... - Не успях да довърша, защото през ушите ми мина плътния глас на шефа.
- КАТ! - Кресна шефа ми и аз го погледнах. - Пусни я! Веднага! - Разпореди се огромния ми шеф и аз бързо пуснах племенницата му и тя падна на земята. Линдзи се свлече на пода, а аз я удостих с един от най-злобните ми погледи.
- Сега вече загази, Кат! - Каза племенницата на шефа.
- Ще ти се! - Отвърнах аз злобно, а след това се засмях. Да, такава съм аз, сменям си настроенията по-бързо от колкото се предполага. Никога човекът срешу мен не знае кога ще откача. Точно това ме прави опасна и добра наемна убийца.
Погледнах към Владислав и той кимна с глава към офиса му. Тръгнах бързо към вратата и влезнах вътре всякаш си бях у дома. Бързо седнах на единия от столовете и попитах Влади.
- Каква е следващата мисия, шефе? - Най-добрия убиец тук ме погледна и знаех, че нещо няма да бъде наред. Движенията му подсказваха, че нещо не е както трябва. Бях научена да забелязвам тези неща. Сините му очи се забиха в мен, а ръката му мина през русата му коса.
- Няма да ти хареса, Кат. - Каза Влади и ме погледна с присвити очи.
- Каква е? - Почти изръмжах аз. Беше ми ясно, че няма да ми хареса от момента, в който влезнах в офиса му. Владислав седна на стола срещу моя и все така бе забил погледа си в мен. Извъртях очи и дръпнах ластика от червената ми опашка и косата ми бързо се озова от двете страни на лицето ми.
- От теб се иска да заминеш за Бразилия и да намериш Мартин Колинс. - Каза шефа ми и замълча, а аз се засмях.
- И трябва да го убия. Ясно. Нещо друго, което трябва да знам за него? - Попитах го бързо, та това беше най-обикновенна мисия за мен.
- Не бързай, Кат. Не е това. - Каза Влади.
- Значи трябва да го измъчвам за информация. - Поясних аз, но Владислав все още стоеше с каменно изражение.
- Кат, от теб се иска да зажиееш с него, да го накраш да се влюби в теб и да източваш информация по този начин. - Поясни шефа ми, а аз бързо станах от стола.
- КАКВО!? НЕ!? - Креснах вече побесняла. - Няма да се задържам на едно място и да се правя на влюбена! - Вбесих се до краен предел. Това не е за мен. Аз съм убийца, а не обикновено момиче, което иска любов. Задържа ли се на едно място отново ще започнат кошмарите ми, отново ще започне постоянното треперене на тялото ми. Не можех да го позволя. Нямаше да се справя още веднъж.
Един единствен път се задържах на едно място за около година и едва не умрях. Не можех да се съсредоточа и едва не умрях от куршум, който ме прониза, защото не внимавах.
- Или го правиш, или си уволнена! - Кресна Владислав и прикова леденосиният си поглед в мен, а аз стоях като гръмната жертва.

* Здравейте хора, това е новата ми книга и ще се радвам да изразите мнението си в коментарите. Обичам ви ❤ *