Life Or Love

Глава 4 🔫

Стоях като простреляна. Какво да правя сега? Погледнах към него и той изглеждаше като диво животно, което е готово да те нападне. Обмислих да избягам, но това означава, че мисията ми ще бъде провалена и ще ме уволнят, а това не трябва да се случва. Как не се усетих да изчакам да ни донесат багажа? Една малка грешка и точно тя ще ме провали. Уж съм най-добрата. Да бе! Мартин започна да се приближава към мен като тигър, който е готов да те нападне.
- Попитах те нещо! - Изсъска той. Налагаше ми се да мисля бързо, защото, ако не оправя нещата с мен е свършено.
- От къде го взе? - Попитах докато мислех някакъв алтернативен вариянт.
- Не ми се прави на интересена! - Изкрещя мусколестото момче, а аз отстъпих крачка назад. - Защо имаш нож?! - Излгеждаше нетърпелив и усетих дъха му още по-близо до себе си, защото Мартин скъси разстоянието между нас и ме прикова в стената. Сега е момента да му влезна под кожата, защото след тази случка едва ли ще успея. Сега или никога!
Приавих се и тръгнах да клякам, но момчето бе на друго мнение. Улови червената ми коса в юмрук и ме задържа изправена. Не пусна косата ми и ме накра да стоя така. Мернах ножа на земята, но определено не трябваше да се издавам, а точно в този момент исках да го убия. Отново опитах да клекна, но той издърпа силно косата ми. Удари стената до мен и аз изпищях. Определено мразя тази мисия!
- Моля те! - Изплаках аз - Не ме наранявай! - Закрих лицето си с ръце и отново извиках най-лошите ми спомени, за да се разплача и както винаги, когато мисля за тези неща, сълзите ми закапаха. Започнах да хлипам, но той всякаш не се интересуваше от това.
- Защо имаш нож в себе си!? - Попита Мартин отново, но всякаш по-меко. Отказвах да вдигна главата си и да го погледна, но той бе на друго мение, защото все още държеше косата ми в юмрука си и ме оскуба силно, вдигайки главата ми. Погледнах го в очите и те всякаш бяха придобили по-тъмен цявт. Явно се е вбесил, а аз си мислех, че този път ме е попитал по-меко.
- З-защото ми се н-налага. - Започнах да зеквам несъзнателно. Спомените ми ме завладяваха и се свлакох на пода. Паднах толкова бързо, че Мартин изпусна косата ми и не успя да ме задържи права.
- Защо ти се налага? - Попита злобно младото момче. Само, ако знаеше защо плача точно в този момент. - Успокой се и ми отговари! - Каза мусколестото момче. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се върна в реалността, която бе по-хубава от миналото ми, което държах на дълбоко в себе си.
- А-аз избягах. - Казах тихо, а Мартин клекна пред мен, за да сме очи в очи.
- От какво? - Попита зеленоокия бързи.
- От миналото ми. - Казах го всякаш е лъжа, но от части съм тук, за да се преборя със страховете от миналото ми, а после да убия тези, които отнеха родителите ми.
- Ножа за какво ти е!? - Мартин започна да се вбесява още повече, но какво искаше той от едно малко тъжно момиче?
- Бившия ми ме преследва. Опита се да ме насили и затова избягах. Той се закле, че ще ме намери и няма да ми се размине. Затова съм в Бразилия, защото трябваше да се спася от него, а сега се моля да не ме намери тук. Страх ме е от него! - Изговорих всичко на един дъх и заплаках отново. Мартин стоеше като ударен и явно не знаеше какво да каже. Аз самата хем плачех, хем се опитвах да не се изсмея на глупостите, които говорех, защото това определено не съм аз. Не бих дала, на когото и да е да ме доксне дори с пръст, ако не искам, а сега седях на земята и плачех, защото уж бившия ми ме е насилвал. Ето до къде довежда работата ми.
- Този нож няма да остане в стаята ни. - Заяви Мартин решително и се изправи.
- Не! - Изписках аз. Определено в този момент не се чувствах като себе си. Аз не съм някакво лигаво момиченце, което е беззащитно. Може би обаче.. Сега трябва да съм. - Страх ме е от него, няма как да се защитя. Нямам семейство, нямам приятели, нямам познати. Сама съм. Дори в Бразилия не познавам никой, даже не знам зашо избрах да дойда тук. - Казах всичко това и присвих коленете си към гърдите и подпрях глава на тях. Червената ми коса ме обръщаше и леко допираше пода с връхчетата си. Не знам какво ще правя, ако не се върже на това. Нямам други вариянти.
Чух как Мартин седба до мен на пода и опъна краката си.
- Как ти е цялото име? - Попита той.
- Кат Паркър, ами твоето? - Реших да видя до къде ще стинем с този разговор и дали ще ми каже истината.
- Мартин Колинс. На колко години си, Кат? - Попита зеленоокото момче.
- На двадесет и една. Ами ти?
- На двадесет и три. - Отвърна той. До тук и името и годините му знаех, но защо си казваше фамилията толкова спокойно? Това не е нормално за наемен убиец. Освен, ако и неговата мисия е важна, защото ако е по-специална може да са му изтрили досието, но няма как, защото аз му го имам. - Ела тук. - Каз изведнъж Мартин и ме придърпа към него.
Мусколестото момче ме обърна с големите си ръце и придърпа главата ми към гърдите му. Облегнах главата си и си отдъхнах. Всичко в този момент ми се струваше странно. Големи лъжи, а ми е едва първия ден, ами ако беше открил пистолета. Не! Няма да мисля за това сега! За малко да се издъня днес. Не трябва повече да допускам грешки.
- Благодаря! - Казах несъзнателно аз.
- За какво? - Попита момчето объркано.
- За прегръдката. - Отвърнах простичко.
- Няма за какво, а сега за ножа. - Започна той. - Изхвърляме го, а ако бившия ти дойде. Аз ще се оправям с него. - Мартин звучеше решително, а аз се усмихнах вътрешно, защото влезнах под кожата на един наемен убиец за по-малко от ден.
Стояхме така, гушнати на пода, още дълго време. Никой не казваше нищо. Всякаш и двамата бяхме обладани от собствените си мисли. Мартин държеше края на косата ми и си я въртеше между пръстите, а аз рисувах фигурки по гърдите му докато обмислях какво още да направя, за да влезна под кожата му. Реших да опитам с въпроси.
- От Бразилия ли си? - Нека да видим дали за това ще ми каже нещо по-особено. Мартин се размърда и ме погали по рамото.
- Не. Временно съм тук. - Отвърна бързо той.
- За да се видиш с някой? - Опитах да предполагам, въпреки че знаех защо е тук.
- Не, по-работа.
- Какво работиш?
- Събирам дългове, когато някой не плаща аз отивам, за да го накрам да плати. - Каза той. Имаше интересна теория за убиец.
- Не ли опасно? - Прозвучах като малко дете.
- Аз съм опасен, миличка. - Каза той и се засмя. Имаше хубав смях, ако не знаех всички неща за него от папката, никога нямаше да предположа, че ме лъже.
- Да, но все пак.. - Не успях да довърша, защото телефона му звънна.
- Задръж. - Каза Мартин и се изправи, за да говори по телефона. Подпрях се на стената и се заслушах в разговора му докато блеех в стената, уж незаинтересована. Всичко звучеше нормално докато не се чу едно "По-дяволите" от Мартин и той си взе якето и бързо го облече обърна се с гърб и взе нещо, но не успях да видя какво. Затвори телефона, метна го на леглото и се обърна към мен.
- Каквото и да стане, не отваряй вратата на никой. Независимо дали са готови да я изкъртят. Ще те заключа, за не излизаш и ти..
- Но защо? - Попитах объркана.
- Така.- Отсече той - На това листче е номера ми, ако има нещо ми звънни. - Каза Мартин и бързо напусна стаята. Заключи вратата, а аз стоях като попарена. Изведнъж обаче на телефона му дойде смс и аз реших да погледна. Взех телефона му, когато прочетох смс-а се усмихнах дяволито. БИНГО!

~Хей хора, това е новата ми глава и тя е посветена на моя много близка приятелка, която не ме остави на мира, за да напиша 4-та глава. Дано ви е интересна, както е интересна на момичето, което ме измъчи. Гласувайте и коментирайте. Мнението ви е много важно за мен! ❤~