Life Or Love

Глава 8 🔫

Правех се на уплашена, но вътрешно горях, защото успях да се справя и да го накрам да ми има доверие. Успях да преборя поне една малка част от себе си и да го накрам да ми каже истината в очите. Момчето ме гледаше в очакване. Чакаше някаква реакция от моя страна и аз самата не знаех как би реагирало едно нормално момиче.
- Ти си какво!? - Изписках аз. Все пак трябваше да вложа някаква емоция и реших това да бъде объркване.
- Наемен убиец, плащат ми, за да убивам хора. - Поясни той. Нима щеше да си ми каже всичко просто ей така.
- От кога се занинаваш с това?  - Попитах още по-объркана, но този път объркването си беше истинско, защото не вярвах, че ще ми каже толкова лесно всичко.
- Официално от шестнадесет годишен. - Мартин ме гледаше право в очите и за секунди всякаш се загубих в погледа му.
- А неофициално?  - Продължавах с въпросите, за да мога да науча всичко и да се махна от тук.
- Започнах да се обучавам на седем, а първото му убийство беше на десет. - Започнал е да убива от малък. Моето беше на единадесет, а неговото на десет. Не е голяма разлика, но все пак една година си е една година. Първото ми убийство беше, за да ме тестват.
- Кой си убил? Защо си убил човек?  - Попитах тихо и някак си отвратено. Все пак не трябваше да приемам, че той е убиец, въпреки че бях същата и не ми пукаше кой убива и защо убива. Дали всъщност беше така?
- Убих баща си. - Очите ми се разшириха от шок и преглътнах тежко, защото не вярвах на това, което чух. Явно това момче имам психични отклонения. Дръпнах се от него и го погледнах уплашено.
- З-защо си направил т-това? - Уплахата си пролича в гласа ми, точно както исках.
- Защото го видях как пребива майка ми, а след това се опита да я убие. Не можех да стоя и да гледам без да направя нещо. Затова просто хванах пистолета и му казах, че ще го убия, ако не спре и не си тръгне, но той ми се изсмя. Мислеше си, че няма да го направя. Думите му бяха: " Ти не си като мен, ти не си мъж и от теб никога няма да стане наемен убиец. Затова качи се в стаята си и ме остави да накажа майка ти, защото е същото нищожество като теб. ". Тогава просто дръпнах спуска и куршума мина през гърдите му. - Мартин говореше с болка в гласът. Болката си личеше. Личеше си, че го боли за това, което е сторил на баща си. Болката не го е напуснала през всички тези години, както моята болка от факта, ме убих сестра ми не ме е напуснала.
- Баща ти го е заслужавал. Може би наистина е било сериозно и е заслъжавал смъртта си. Ти каза, че по този начин си съсипл всичко. Какво имаше предвид с това?  - Трябваше да точа информация,  а не искаш, защото виждах, че го боли. Виждах, че това момче е като мен. Изградил е една огромна стена пред себе си и не допуска никой до себе си.
- Всички ме обвиниха за това, което направих. Майка ми се обърна срещу мен и се опита да ме убие, но се спрасих и избягах. Тогава и отнех всичко. Къщата, колата, работата и парите. Остана на улицата. Тогава на мен ми помогна вуйчо ми. Намери ми фирма, в която да работя и ми намери дом, докато се развия в убийствата. Доколкото до майка ми тя е някъде със сестра ми Линдзи. - Очите ми се разшириха. Линдзи!? Племенница на шефа. Владислав си играе с всички ни. С всеки един от нас. Знам името на майката на Линдзи.
- Как е името на майка ти? - Грешен въпрос. Проклех се за него. Мартин присви очи и леко наклони главата си. Видях как леко сви юмруци, а после ги разпусна. Не трябваше да задавам този въпрос.
- Саманта. - Отговори той и чакаше реакция от моя страна, но аз се погрижих да няма таква, въпреки че сърцето ми пропусна удар, когато чух името и, защото далеч не беше сестра на Влади, а напротив беше му жена. Имаше слухове, че Линдзи е негово дете, но аз не вярвах, защото имах безусловно доверие на Владислав, но всичко беше до момента, когато телефона на Мартин звъна и аз вдиях името.
- Майка ти има красиво име. - Казах просто, за да се измъкна от ситуацията.
- Да, така е. - Зеленокият отвърна просто.
- Защо се занинаваш с това? Как може да убиваш невинни хора? Има много други професии, защо трябва да е тази? - Правех се на уплашена и на разочарована, за да не си проличи нещо от моя страна.
- За да докажа на баща ми, че го мога, за да мога да защитя себе си, така както не можах да защитя майка си навреме. Колкото до това, че убивам невинни хора. Не е вярно. Убивам само хора, които са преселници. Във фирмата ми имаше право да прегледаме всичко за дадения човек, преди мисия. Винаги го правя.  - Звучеше ми познато, но при нас беше малко по-различно. - Фирмата, в която работя е с много правила и в нея се влиза много трудно. Вуйчо ми също е намен убиец и е шеф на друга фирма, но нещата там са отвратителни, защото той не цени работниците си. Постоянно иска да му давам информация за моята, за да може да им обяви война, но не му казвам и дума, защото съм лоялен, а фирмата се превърна в мой дом, а хората вътре в мое семейство. - За това Владислав ме е пратил на тази мисия. Готов е да предаде кръвта си са сила и надмощие. Като някакво животно. Дали аз самата бих му казала всички неща, които научавам. Дали аз самата бих предала зеленоокото момче, което седеше пред мен и бе потънало в спомени за миналото си и страдаше за грешките си, момчето, което гръмна човек без да се замисли само, за да не защити. Дали бих го предала?  Дали бих го изменила?
- Не мислиш ли, че да убиваш е грях. Хората не заслужават да бъдат избивани. Нали за това има затвори? - Повиших глас, защото трябваше да поддържам ролята, в която бях влезнала. Мартин се засмя. Смехът му огласи стаята, а за мойте уши беше като музика, която не исках да спира. Не, Кат! Стегни се, това не си ти! Съзнанието ми говореше, а аз самата се влюбвах в това момче.
- Кат, в момента преследвам мъж, които изнасилва и убива малки деца. Дали задлужава да отиде в затвора, където след няколко години ще го пуснат или заслужава да бъде убит за действията си? - Бих убила такъв човек на секундата, но как би реагирало едно нормално момиче?  Наистина мразя тази мисия и тази роля, която играя.
Мълчание настана между нас и тогава чухме шепот в коридора и тихи стъпки. Мусколестото момче се огледа и се заслуша в това, което се случваше в коридора.
- Това не е на добре. - Каза всякаш на себе си.
В следващата секунда врата се разби и вътре връхлетяха петима мъже. Мартин веднага скочи и извади писъоле от под възглавницата си. Простреля един от мъжете и той падна на земята целият в кръв. Не изпщях, а се свлекох до кревата. Тогава забелязах, че едното не е мъж, а момиче. Татуса на ръката ми беше познат до болка. Никога не бих объркала тази роза, която има бившата ми партньорка. Тя какво правеше тук? Владислав си играеше с нас.
Марин простреля още един в рамото, но друг му изби пистолета от ръката. Изведнъж в стаята влезнаха още трима. Колко хора са пратили срещу него? Нима е толкова опасен?  Момчето, което до преди две минути се разкриваше пред мен. Явно да, защото от общо осем души в момента изправени имаше трима и едното бе моята биваша партньорка, която извади нож и го заби в ребрата на Мартин. Момчето извика от болка и се огледа на бързо, но в следващия момент просто го свалиха на земята. Щяха да го убият.
Не мислех какво правя. Просто се пресегнах и хванах куфара ми, бръкнах в двойното дъно, изкарах пистолета си и го заредих.
Останахме само аз.
Пистолета ми.
Жертва ми.
Стрелях два пъти.
Не пропуснах.
Шок.
Паника.
Адреналин.
Кръв.
Смърт.
Издадох се.