Life Or Love

Глава 5 🔫

Трябваше да действам бързо, защото не се знаеше кога точно ще се върне Мартин. Смс-а, който получи гласеше:
" В сградата е"
На нашият език това означава, че знаят, че в хотела има друг наемен убиец и прикритието му е застрашено. Трябваше да действам разумно и да се постарая да излезна жертва в ситуацията. Зеленокия ме заключи и нямаше как да излезна според него, но според мен имаше как, защото не за първи път ме заключват и трябва да избягам. Веднага отворих куфара ми и извадих магнита. Отидох до масивната врата и пъхнах магнитчето вътре и започнах да го въртя. С другата ръка държах ножа и го заврях при езика на патрона, за да може да отворя. Не след дълго чух изпукването на вратата и тя се отвори. Дръпнах я и започнах с ножа да правя дупки от външната страна на вратата, за да изглежда, че някой я е разбил. Бях готова и започнах да разхвърлям всичко, за да излглежда, че са търсили нещо. Всичко бе готово и аз набрах номера оставен на листа, но телефона му звънна от пода. Метнах го там, за да изглежда, че абсолютно всичко са разбили. Дори направих дупка в стената. Все пак всичко трябва да е прецизно. Бях готова да седна на земята и да се правя на уплашена, когато забелязах, че ножа ми е оставил следи от вътрешната страна на вратата.  Веднага станах и отидох до вратата, издрах стената от вътрешната страна, за да не се усети.
Седнах на земята и си направих няколко синини и една рана на рамото. Работата крие свойте рискове, за жалост. Разревах се и всичко беше готово. Трябваше да ми се върже.
Седях и чаках близо час. Сълзите все още се стичаха от очите ми, бях подпухнала, а косата ми беше рошава. Знаех, че ако опитам да говоря, няма да мога. Писна ми от тази мисия, това не съм аз. Не плача и не се преструвам, въпреки че е хубаво сега да плача. Никога не съм си го позволявала и винаги съм била силна, защото живота и професията ми не са позволявали да проявявам слабост. Чуха се стъпки в коридора и аз прегърнах коленете си и започнах да треперя. Чух някой да влиза и вдигнах бавно главата си, за да срещна бесния поглед на Мартин. Той огледа стаята и изпсува тихо. Погледа му се спря на мен и се загледа в очите ми. Аз отново сведох глава и заплаках още по-силно. Младото момче дойде при мен и клекна, за да сме на едно ниво. Опита да повдигне лицето ми, но аз отказвах да вдигна главата си. Раната на ръката ми ме болеше и цялата бях в кръв. Погрижих се дори лицето ми да е в кръв и определно той забеляза цялата кървава баня.
- Кажи ми какво се случи? - Каза Мартин и дрезгавия му глас премина през ушите ми. Въпреки това продължавах да плача и да не му отговрям, а и как бих могла. Рева повече от час. Гласовите ми данни едва ли биха могли да се покажат наяве. Мартин седна до мен и ме придърпа, за да ме прегърне. - Кажи ми какво става. Мога да ти помогна. - Говореше нежно и отчетливо. Докосна леко раната на ръката ми и аз изписках леко и се отдалечих от него. Зеленокият повдигна главата ми и ме погледна в очите.  - Знам, че си уплашена, знам, че те е страх, но трябва да ми кажеш, за да ти помогна. - Каза той и ме погледна в очакване.
- Б-беше н-някакъв мъж. - Мартин кимна, за да продължа, а аз се опитвах да си поема дъх, за да мога да говоря. - Т-той питаше само "Къде е?",  но н-не каза нищо повече. Т-търсеше нещо, разхъврля всичко. Опитах се да избягам, но той ме поряза и след това ме бутна на земята. Не можех нищо да направя. Н-нищо. - Изплаках аз и отново се свих на топка.
- Спокойно, Кат. Всичко ще бъде наред. - Каза Мартин успокояващо и ме целуна леко по главата. - Ела да те заведем до болницата. Има нужда от шевове. - Каза той, но аз все още не бях способна да отговрам. Мусколестото момче ме повдигна и ми наметна своето яке. Слезнахме надолу и той мина през рецепцията каза нещо на рецепционистката, но не успях да чуя какво.
Излезнахме от хотела и се качихме на такси. Разпореди се на шофьора и ме прегърна през раменете. Как искам да го ударя. Всичко това се случва заради него, правя се на лигла, за да му влезна под кожата, а дори не знам, кое му е толкова специалното.
Не след дълго бяхме в болницата и не бяхме казали нито дума, но ето, че той проговори.
- Трябва да кажем, че раната ти е от ограда. - Каза Мартин спокойно. Всякаш не са се опитали да ме убият. Засмях се вътрешно.
- Защо?  Можеше сега да съм мъртва. Трябва да отидем и в полицията. - Казах твърдо, но гласът ми бе пресипнал.
- Не можем. Имай ми доверие, аз ще се оправя с това. Никой повече няма да те докосне. - Каза уверено момчето, а аз отново исках да се изсмя в лицето му. Този за какъв се мисли?
- Как искаш да ти имам доверие. Познаваме се от ден. За първи път ми се случва да се запозная с някой и да се опитат да ме убият заради него. - Казах злобно аз, но се замислих, че това ми е поне за десети път. Въпреки че, аз си го направих сама. Владислав задължително трябва да ми каже какво се е случило с родителите ми.
- Знам как излгежда, но моля те, трябва да ми имаш доверие. Какво да направя, за да не казваш, че са направили опит да те убият?  - замислих се и отново злобната усмивка искаше да излезне на лицето ми, но трябваше да се правя на уплашена.
- Държа да ми кажеш какво се случва. -  Казах уверено и кафявите ми очи де забиха в него. Определено това не му се хареса. Мартин се зачуди, но и той отговори толкова уверено колкото и аз.
- Ще ти кажа! - А дали? Попитах вътрешно.
Влезнахме в болницата и след час се оказах с шевове и рецепта за болкоуспокояващо. Супер. Отново се качихме в такси и Мартин ме прегърна.
- Благодаря ти. - Каза той и звучеше искрен.
- Не забравяй какво ми обеща. - Напомних му.
- Няма. Само да се разкараме от хотела. - Погледнах го объркано.
- Да направим какво?
-Трябва да се маханем от хотела. Ще отидем в друг и там ще ти обясня всичко. - Обясни Мартин спокойно, всякаш не му пуска особено.
- Супер. - Казах саркастично и се обърнах към прозореца.
Спряхме пред хотела и Мартин натовари багажа ни в таксито и потеглихме към другия хотел.
Спряхме огормен хотел и отвътре веднага излезнаха хора, които взеха багажа ни. Натовариха го в количка и изчезнаха на някъде с него. Влезнахме вътре и се се загледах, защото хотелът излгеждаше пълен. Лобито-огромно, а пресоналът-усмихнат. Това ще бъде интересно. Стигнахме до рецепцията и Мартин проговори на жената, която се казваше Лора.
- Здравейте. Имам резервация за стая тридесет и седем.
- На кое име?
- Мартин Праис. - Праис? Явно вече сме под прикритие. Смешник. Изобщо не се усеща, че опасността е до него.
- Заповядайте. Стаята се намира на третия етаж, а асансьорите са в дясно. Приятен престой при нас. - Каза усмихнато момичето и ние отидохме при асансьорите. Качихме се на третия етаж и Мартин бързо отключи стаята. Багажа ни вече беше там. Стаята излеждаше прекрасно. Има голяма спалня, двукрилен гардероб с огледала, плазмен телевизор, телефон, две нощни шкафчета, врата, която трябва да води към банята и голяма тераса, на която имаше маса и два стола. Стаята преобладаваше от черено, бяло и светло кафяво. Излгеждаше добре.
Обърнах се и видях Мартин да седи на спалнята с подпрени ръце на коленете, а главата му беше подпряна на коленете. Реших, че е време да го притисна, за да ми каже.
- Защо Праис?  - Попитах го и седнах до него.
- Защото ми се налага да си крия името.
- Нали на мен го каза, а и в предния хотел, резервацията ти беше на твое име.
- Да, но определени хора ме намериха и вече се налага да се крия. - Каза младото момче и издиша тежко всякаш вече е уморен от живота, уморен от това, с което се занинава.
- Какви са тези хора? - Попитах правейки се, че не разбирам нищо.
- Ами - замълча за миг, всякаш не знае как да започне.  - Аз и семейството ми отдавна се занинаваме с малко по-различни неща от нормалните хора.. - Мартин млъкна, защото на вратата се изтропа силно. Направих се на уплашена, защото все пак днес искаха "да ме убият". Мартин се изправи рязко и погледна към вратата.
- Отвори вратата момче, защото играта загрубя. Тук съм за нея. - Каза мъжът отвън, а на мен гласът ми беше познат до болка. Сега вече загазих и то много сериозно.

~ Хей хора, благодаря ви, че гласувате и четете книгата ми. Дано да ви е интересна. Ще се радвам да прочета мнението ви в коментарите! ❤~