Life Or Love

Глава 17 - Финал

Трябва един от нас да умре? Трябва да насочим пистолетите си един срещу друг? Това не може да бъде релано. Та, аз се бях влюбила в това момче, не вяравах, че ще ми се наложи някога отново да застана срешу него.
- Не може да сте сериозни! - Викнах вече изключително бясна.
- Напълно сериозно сме. - Потвърди шефа ми и грозния му смях оглади помещението.
-

Какво си мислеше, Кат, че всичко просто така ще се размине и ще дойдеш, за да убиеш Влади? - Тревър се засмя и аз сс раздвижих. Погледа ми премина през всички в стаята и накрая се спря на Мартин. Не успявах да прумея нищо от това. Не рзбирах каква полза имат това да се случи и ние да се избием. Все пак бяхме най-добрите в работата си. Загубеха ли един от нас, губеха всичко, но все пак искаха да се избием. Надявах се Мартин да избегне това и да не се случва нищо от това.
- Умре ли един от нас, умира и огромна част от фирмите ви. - Заявих гордо. Позицията ми бе ясна и щях да я браня. По друг начин нямше да оцелеем.
- Тя е права. - Обади се зеленоокия. Явно и той не искаше да се избиваме. Знаеше абсолютно същото като мен.
Напрежението в стаята бе огромно. Аз и Марин не се побирахме в кожите си. Пистолета му все още не бе свален и силата, с която го стискаше бе заплашителна. Не знаехме дали ще оцелеем и дали ще се справим. Можеше никой от нас да не излезе от стаята и да нямаше бъдеше. Щяхме да умрем.
- Преценили сме всичко. - Владислав се усмихна довлно - Този от вас, които оцелее ще получи наградата,на която няма да може са устои. - Мартин ме погледна с периферията си.
- Какво можеш да ни предложиш ти? Унищожи ни животите! - викнах побесняла и разгневена от ситуацията. Омръзна ми цял живот някой да контролира всичко около мен,включително и действията ми. Не исках това да бъде повече така. Не можех да позволя да се случва това.
- И двамата искате нещо лично и искренно. Само ние можем да Ви го дадем, колкото и да не ви се вярва. За това - Влади замълча за миг и се усмихна подмолно и доволно. Всякаш знаеше, че ние ще се избием. Всякаш бе убеден, че е прав, но този път грешеше. - Избирайте. Кой от вас да умре.
- Няма да се избием. - Озъбих се.
- Нищо не можеш да ни дадеш. - Гласът на Мартин бе спокоен и някак страшен. В този момент се чудех как успява. Дори на мен ми кипеше всичко, а бях умела в това да се контролирам.
- Можем да ти дадем много. Истински живот с някого, на когто държиш. - Тревър гледаше право в зеленоокия. Всякаш гримасата му издаваше всичко. Видях обаче,че това разколеба Марто. Видях как ръката му с пистолета трепна. Не бе истина,че успява да го убеди в това.
- Вярвахме в каузата,че защитаваме хората и защитаваме свойте! Това ли ти е вярата! - Подвикнах и това ги накра да се засмеят.
- Вече не си част от това, Кат. Нито ти, нито той. Но все пак, може да остане един. - Погледнах го с най-злобният поглед на света, но това не помогна по никакъв начин.
Мислех как да се измъкнем от ситуацията,но Мартин се обърна към мен и насочи пистолета към главата ми. Не можеше да бъде истина. Просто не бе възможно.
- Съжалявам,Кат. - Каза Марто някак тъжно.
- Недей. - Намеси се Скот. - Свали пистолета. - Опита да го спре,но получи само лек поглед от страна на момчето.
- Няма да умра заради нея, а и работа ми трябва. - Беше твърдо решен, че иска да умра.
- Недей. - Повтори Скот.
- Нека умре и без това е част от плана. - Мартин не променяше решението си. Гледаше ме право в очите и в този момент виждах убиеца в него. Щеше да ме гръмне каквото и да кажа. Огледах се наоколо и до мен най-близко бе Тревър. На колана му висеше пистолет. Извъртях се и го взех. Веднага го насочих към Марто.
- Не е нужно някой от нас да умира! - Викнах към него. Той само се усмихна. Тъжна, насилена и уморена усмивка, която говореше повече от всички думи на света.
Не исках да умирам. Все още имах какво да видя. Все още можех да да получа нормален живот. Истински живот. Това не е съдбата ми. Стрелях. Изтрела се чу из цялата зала, а след малко и кръвта идваща от Мартин. Стрелях в кракът му. Той се свлече на земята, но не изцяло. Държеше се на здравият си крак. Оръжието му бе свалено. Държеше го надолу към земята, а не насочено към мен. Не исках да го убивам. Трябваше да го накарам да спре. Не беше нужно да намираме смъртта си.
- Не е нужно. - Казах и направих крачка напред без да свалям пситолета.

В този миг усетих болката и шума мина през ушите ми. Изпуснах пистолета си и погледнах към гърдите си,от които бликаше кръв. Паднах назад, но не усетих болка от удара, а само тази от гърдите си. Той ме застреля. Всичко започна да се замъглява пред мен. Не можех да мисля. Сълзите се спуснаха по лицето ми. И стоплиха изтиващите ми бузи. Кръвтта се оттегляше от тялото ми. Всичко свърши. Пътят ми приключи. Явно съдбата ми е такава. Дали ще видя семейство си..
Остана само мрака.