Life Or Love

Глава 2 🔫

Стоях и гледах в една точка, не можех да повярвам на слуха си, не можех да усетя друга емоция в мен освен гняв. Разкъсваше ме отвътре и напираше да излезне. Бързо скочих на крака и извадих пистолета си, насочих го право към шефа ми. Влади не трепна, не му се случваше за първи път някой да насочи оръжие към него.
- Дръпни спуска, Кат. - Каза спокойно той. Бях приковала погледа си в него и не виждах нищо друго. Не знаех дали някой е влезнал в стаята. Не знаех дали някой е готов да гръмне мен. В този момент бяхме само аз и пистолета ми.
- Нищо не ме спира. - Казах уверено, защото всеки път, когато стрелях се чувствах най-силна.
- Права си, но помисли малко, ако дръпнеш спусъка всеки в тази сграда ще тръгне да те убива. Може да си най-добрата, но срещу всички тези хора тук - Влади замълча за миг. - Нямаш шанс.
Беше прав, всяка негова дума беше истина. Колко и да искам да избия всички тези хора, нямам никакъв шанс. Някой щяха да ме защитят, но няма как да съм сигурна. Изместих дулото без да откъсвам поглед от Владислав. Стрелях точно до него, но Влади не помръдна, дори не трепна. Нормално. Сигурно му се случва постоянно.
- Защо го правиш? Пращаш ме там, а знаеш, че няма да успея! ЗАЩО?! - Разкрещях се по него, мислите ми ме побъркваха още от сега. Нямаше да мога, гневът ми се надигаше и заплашваше да избухне по-силен от всякога. Трябва да го спра. Последният път, в който го изпуснах.. Не ми се мисли за това. " За бога, Кат. Спри да мислиш за това! " казах си наум.
- Трябва да го направиш, Кат. Изправи се срещу себе си! Не можеш цял живот да бягаш. Млада си, един ден може да имаш семейство и ще трябва да се задържиш на едно място! - Кресна Владислав на свой ред. Думите му ме накраха да забия погледа си в него.
- Няма да създавам семейство. Живота ми е в това да убивам. Престани да ми се правиш на баща! Баща ми беше убит, не можеш да замениш липсата му, нито неговата, нито тази на майка ми! Просто спри! - Влади винаги се опитваше да замени родителите ми, така и не разбрах защо. Винаги се стреми да ме учи и възпитава, но никога не се отворих изцяло за него. Не знам защо, но не му вярвам. Може би, защото е наемен убиец, а на такива като нас не се вярва.
- Опитвам се, защото имаш нужда от баща и от майка. Не разбираш ли, че с нищо не можеш да се оправиш както трябва. Професията ни не означава само убийства, Кат. Иска се и да се задържиш на едно място, за да можеш да получиш информация. - Шефа ми говореше спокойно, въпреки че аз бушувам срещу него.
- Какво значи това? - Попитах през зъби.
- Кое? - Отвърна той на въпроса ми с въпрос.
- Това, че не мога да се справям сама? - Разясних му.
- Определено не се справяш, Кат. От теб се иска да отидеш или да напуснеш. - Каза Владислав - Решавай.
- Никога няма да си ми като баща! - Креснах аз.
- Ти никога не ме допусна! - Влади също се развика срещу мен и плътния му глас мина през ушите ми.
- Ако беше дори на половина мой баща, нямаше да ме пращаш там! - Отново проговорих през зъби.
- Ти, ако имаше достатъчно смелост, щеше да отидеш без да се замислиш. - Каза Влади и се изправи от коженият стол, на който седеше. Застана пред мен и зачака отговора ми.
Не знаех какво да му отговоря, не бях готова за това, а може би, никога нямаше да съм готова. Отида ли, това може да означава сигурна смърт за мен. Виновна ли съм, че не искам да срещна смъртта си и то точно заради мен? Та аз гледах семейство ми как умира! Как последният дъх живот напуска устните на майка ми и на баща ми. Как да преживея това? Как да го забравя и да успея да продължа напред? Всичко ми е толкова объркано, а не знам как да се справя. Така и не разбрах коя фирма уби родителите ми. Чакай! Сетих се!
- Ще отида при едно условие. - Зявих твърдо аз и всичката увереност, която имах се появи на показ.
- Какво е то? - Попита шефа ми бързо.
- Да ми кажеш коя е фирмата, която прати убийците след родителите ми, а и да ми кажеш как се казват тези, които им отнеха живота. - Видях как през лицето на Владислав премина някаква емоция, но така и не разбрах коя беше тя. Той бързо се окопити.
- Ще ти кажа, когато се върнеш, ако изобщо отидеш. - Каза той и се усмихна криво. Къде ми е акъла да водя преговори с един от най-добрите наемни убийци. За жалост на мен не ми трябваше повече от това да ми каже, че ще ми каже. Влади никога не искаше да ми сподели имената им, нито фирмата.
- Отивам! - Казах сериозно и твърдо. Не бях готова. Можеше да загина, но трябваше да разбера. Владислав се усмихна широко и белите му зъби излезнаха на показа. - Кога трябва да тръгна? - Попитах бързо.
- Веднага. - Отвърна шефа, спокойно.
- Какво!? - Попитах и присвих очи.
- Налага се веднага да си там, защото иначе няма да хванем следата му. - Обясни ми Владислав.
- Какво трябва да знам за него? Как да се озова на едно място с него? Коя да съм? Защо съм в Бразилия? Какво точно да търся? - Зададох въпросите си бързо и ловко както винаги.
- Ще се озовете заедно в един хотел, ние сме уредили да сте в една стая, защото хотелът ще е пълен. Двамата имате резервация за последната стая. Просто трябва да бъдеш там едновременно с него и да се погрижиш да останете заедно. Представяш се с твоето име, защото със сигурност ще те провери...
- Чакай! - Прекъснах го аз. - Досието ми не е малко.
- Вече го няма. - Поясни Влади.
- Какво?
- Няма го, за да изпълниш мисията успешно. - Каза той ехидно.
- Това е уникално! - Казах и разроших косата си.
- Не се отплесвай, Кат. - Каза стого шефа ми и аз кимнах бързо. - В Бразилия си, защото си решила да опиташ нещо ново, но уредения ти апартамент е зает, защото са те изиграли и затова си на хотел. Караш го да се влюби в теб и така започваш да точиш информация, но в никакъв случай не се издаваш, че си намена убийца. Насочи ли ти оръжие към главата, се страхуваш. Обяснява ли ти тактики, се правиш на удивена. - Каза Владислав и замлъкна.
- Това е глупаво. - Уточних аз.
- Това се иска от теб. Провалиш ли се си уволнена. Това е единствената мисия, в която можеш да бъдеш себе си.- Каза Влади и се надигна от стола си. Издърпа едно от шкафчетата на бюрото си и ми подаде папка и билета ми за самолета.
- Благодаря. - Казах сурово аз.
- Късмет, Кат. Колата те чака долу. Знаеш как да се свържеш с мен, ако има нещо. - Каза шефа, а аз му кимнах и набързо се заредих с дребни оръжия.
* Час по-късно*
Вече бях в самолета за Бразилия и разгръщах папката, която ми даде Влади.
Името на момчето е Мартин Колинс, висок около метър осемдесет и пет, чернокос със зелени очи и много мусколесто тяло. "Поне момчето е красиво", отново говорех на себе си. На двадесет и три години. Роден в Англия. " Супер" казах сама на себе си. Работи за фирмата "Уелс", брей това е похвално. Там трудно оцеляваш. Леко се усмихнах.
Мисията ми определено щеше да бъде трудна.
Не след дълго самолетът кацна и аз побързах да сляза, защото от силната турболенция хората се разповръщаха, а аз бях свикнала, но повръщашия до мен човек ми дойде в повече. Минах през проверките и взех куфара си. Хванах такси и се оказах пред хотела, в който щеше да започне всичко. Видях мисията си. Брей, това момче на живо е още по-хубаво. Да, определено полудявам. Застанах до него и заговорих на жената, която седеше на регистратурата, докато той говореше на другата.
- Здравейте. - Казах сладко аз.
- Здравейте, госпожице. - Отвърна русокосата жена.
- Имам резервация на името Кат Паркър. За стая 23 на последният етаж. - Казах го леко по-силно, за да привлека вниманието на Мартин и това на другата рецепционистка. Определено се получи, защото момчето ме погледна отгоре до долу и видях как раменете му се напрягат. Не го е очаквал, а и леко нервен. Да, определено намената убийца в мен говори много.
- Извинете ме, за коя стая имате резервация? - Попита ме кестенявата жена.
- За 23, на последният етаж. - Казах аз мило и се усмихнах.
- Трябва да има някаква грешка. - Намеси се Мартин и гласът му погали слуха ми. Плътен, тежък и силен мъжки глас, заплашителен, но определено не стряскащ.
- Защо да има? - Попитах аз и се направих на разтревожена.
- Аз резервирах тази стая. - Каза той бързо.
- Всъщност аз го направих. - Казах аз.
- Вижте, това е единствената свободна стая. Трябва да решите кой ще остане в нея. - Каза русата рецепционистка мило. Погледнах към Мартин, който излгеждаше бесен. Дано планът ми се получи, защото не остана ли сега с него в една стая, всичко приключва и съм уволнена.
- Е какво ще правиш, госпожичке? - Попита той и се обърна към мен. Зелените му очи се приковаха в мен и той пристъпи леко напред към мен, а аз наклоних леко главата си.
- А-аз не з-знам. - Казах тихо и уж изплашено като отстъпих леко назад. Мартин се усмихна подло и ме огледа отново. Как щях да го извъртя?