Life Or Love

Глава 14

Не мога да повярвам колко малоумни са всички в тази фирама. Утре е рождения ден на Владислав, нямаше да има намен убиец от нашата фирма, които да не е там, а те точно тогава щяха да влезнат. Не можеше да им го позволя. Исках Влади мъртъв, но това нямаше да стане, ако влезнем точно утре.
-Не може да го направим утре!  - Креснах и се поизправих, но болката бе силна и ме прикова отново на кревата.
- Утре ще бъде, нищо не можеш да направиш. Или си с нас, или си против нас. - Каза твърдо Мартин. Погледнах го и присвих очи.
- Утре му е рожденият ден. - Казах аз. Зеленоокото момче ме погледна и той също присви очи.
- Това няма значение. - Каза кратко той.
- Вие целите да загинете.
- Не, Кат. Ние също не сме малко и ще се справим с тях. Особено, ако си на наша страна. - Каза Мартин. Погледнах го в очите и известно време просто го гледах, а той повдигна вежда. - Какво? - Попита той.
- Нищо, просто си глупаво смел. - Казах тихо аз, а той се засмя.
- Не съм глупаво смел,  Кат. Просто вярвам на себе си и на фирмата си.
- Аз не ви вярвам. - Направих заключението си.
- Там ти е и проблема. - Мускулестото момче ме погледна и ми се усмихна - Ще ти е по-лесно, ако повярваш.
- Никога не вярвай на наемни убийци. - Казах аз.
- Е, значи ние сме се заблудили, защото вярваме на една от най-добрите. - Каза Марто, но нямаше и помен от усмивката му.
- Не една от най-добрите, а най-добрата. - казах аз.
- Не е като да нямаш самочувствие. - Засмя се той.
- Имам, защото знам слабостите ми. - Казах, а Мартин кимна, но не каза нищо.
Известно време лежахме и аз просто размишлявах над всичко. Исках Владислав мъртъв , исках да си плати за всяко незаслужено убийство. Исках да му пожелая честит рожден ден с пистолет в главата, но исках и да доживея, за да видя как би бил живота ми след това, защото не исках отново да следвам нечии заповеди. След всичките години вече нямам тези сили.
Какъв ли щеше да е живота ми без убийства. Никога не се бях замисляла за това, никога не смеех. Никога, обаче, не бях и предателка, а сега предадох единствено семейство, което познавах. Убеждавах себе си всяка секунда, че си заслужава.
-  С вас съм. - Казах, а Мартин обърна глава към мен и ме погледна със сънито изражение и проговори с дълбок и дрезгав глас.
- Отне ти много време. - Засмях се сухо.
- Не е лесно да предадеш хората, които си наричал семейство. - Казах, а Мартин кимна.
-Сигурно е така.  - каза зеленоокото момче някак замислено. Изведнъж се обърна и ме гушна с огромните си лапи - Заспивай. Чака ни тежък ден. - Това бяха думите му и той просто отпусна огромното си тяло. Наместих се в ръцето му и се отпуснах. Заспах почти мигновено.
Събудих се, но не смеех да мръдна. Усещах тежките ръце на Мартин около себе си, но не смех да мръдна. Аз не сънувах кошмари. Нито един. Това не ми се е случвало от като загинаха родители ми.
- Не сънувах кошмари. - Казах на себе си. Личеше си вълнението по гласът ми. Не можех да повярвам.
Чу се отварянето на врата, но реших, че ще продължавам да спя и за това отново затворих очи. Не исках да видят, че съм будна.
- Май го намерихме. Какво прави с тази?  - Попита мъжки глас, който не ми беше познат.
- Започвам всеки ден да се чудя какво му се случва на хлапето. - Каза Скот, някак замислено.
- В какъв смисъл?  - Попита другия, също толкова объркан колкото бях и аз.
- Той е най-добрия убиец, който срещам. Никога не показва милост и никога не се колебае. От както тя се появи, той .... - Скот замълча за момент - се пречупи.
- Искаш да кажеш, че вече не го бива? 
- Не, искам да кажа, че обича, а той не го може. - Каза Шефа на фирмата, а другия се засмя.
- Тя е убивала. Накарай го да я убие и всичко ще се нареди. - Мъжът бе категоричен е казаното, а това не ми хареса, защото не виждах кой е.
- Тя ни трябва. - Каза Скот.
- След това го накарай. - Каза той, а Скот не отговори. Чух ги само как излезнаха и се надигнах.
Седнах в леглото и обърканият ми поглед се появи и хилядите въпроси се заформиха в главата ми.
" Дали ще го накарат да ме убие?"
" Дали той ще го направи? "
" Ще дръпне ли спусъка? "
Чух леко мърдане зад мен .
- Значи си буден?  - Трябваше да се сетя, че няма как да не се събуди, когато някой влезне в стаята. Не е по-различен от мен.
- Отдавна. - Каза той кратко.
- Колко отдавна?  - Попитах.
- Достатъчно. - Каза мусколестото момче.
- Ще се убиваме ли?  - Попитах безразличино.
- Ако се наложи, да. - Каза той и след тези думи просто се изправи.
- Къде тръгна?  - Попитах.
- Да се подготвя. - Отговарше ми отсечено и аз се обърнах към него. Погледнах го в очите, а след това погледа ми бе привлечен от голото му, до кръста, тяло. Наистина бе изключително жилав. - Какво гледаш?  - Попита той.
- Теб. - Отговорих просто.
- Ами недей. - Каза грубо Мартин и излезна.
Стоях като вцепенена. Снощи ме прегръщаше и цяла нощ не ме пусна, а днес се държи отвратително. Няма да се замисли, ако трябва да ме убие и го знам.
Изправих се и се изпънах, въпреки че болеше ужасно много. Измих се и застанах пред вратата, поех дълбоко въздух готова за случващото се.
Излезнах от стаята и поех по многото коридори. Стигнах стоманената врата, където правих чертежа, бутнах я и срещу мен се завъртяха двадесет чифта очи, някой от тях гледаха злобно, а други с интерес. Само едни зелени очи не погледнаха към мен и някак си от вътре ме жегна, но реших да не напъвам неща. Подлата усмивка се появи на лицето ми и закрсчих смело напред и се подпрях на масата, като не изпуснах да погледна всеки един от тях право в очите.
Докато гледах нагло един мъж се прокашля и заговори властно.
- Значи ти си предателката на фирмата си? - Погледа ми веднага се стрелна към него. Гласът му изкочи в главата ми. Това е мъжът от сутринта. Погледът ми бе злобен и насочен към него.
- Трябва да си изключително смел, за да ме наричаш предателка. - Казах тихо, но заплашително.
- Смел съм, но ти си оставаш предателка. - Засмях се сухо.
- Предателка можеш да ме наречеш, когато ме опознаеш, а ти си никой, за да знаеш нещо за мен. Препоръчвам да замълчиш докато е време, защото куршумите ми са бързи колкото светлината. - На лицето ми се появи злобна усмивка, а господинът ме гледаше с интерес.
След секунда видях как посегна към колана си, на който висеше пистолет, който чакаше да бъде изваден. Мъжът бе висок, мускулест, но в същото време си личеше, че жилав. Е, единствената ми преднина беше, че съм по-дребна.
Не трепнах, когато срещу главата ми бе пистолет, а само се засмях. Видях как Мартин вдигна поглед и гледаше между мен и непознатият.
- Как успя да мине мисълта, че няма да умреш в чужда фирма, през сивото ти вещество?  - Попита ме гиганта с пистолета.
- Тревър, достатъчно!  - Каза Скот, но така нареченият Тревър просто му се засмя.
- Мислиш ли, че ме е страх от хладно оръжие?  - Попитах - Би трябвало да ме е страх от човекът зад него, но ти не си заплашителен. Ти си демонстратор. - Заобиколих масата и застанах пред него. - Давай, стреляй. - Адреналинът бучеше в ушите ми и замъгляваше погеда ми, но успях да видя гнева в очите му.
Успях да видя и как замахна да ме удари с пистолета си, но бях дребна и ето го успехът ми. Избегнат удара с клякане и след това бързо се изправих и юмрукът ми се стовари право в челюстта му. Докато се осъзнае вдигнах кракът си и го изритах е гърдите. Реших да продължа, но косата ми бе уловена и се озовах на земята. Замятах се, но усетих как някой ме възсяда.
- Престани,  глупачко!  - Каза момчето над мен, на което не знаех името.
Грешката му беше една, изпусна ръката ми. Юмрукът ми се засили и се сблъска с носът му. Кръв бликна по мен. Избутах го от себе си и тръгнах отново към набелязания ми. Отново обаче бях спряна, този път обаче, от нож опрян до гърлото ми.
- Спри докато можеш. - Гласът бе спокоен и без никаква емоция. Мартин.
- Да беше млъкнал докато можеше. - Казах с усмивка на лицето, когато видях как течеше кръв от устата на Тревър.
- Не знаеш с кой се захванахте, госпожице. - Каза новодошлият с тъмни очи.
- Не знаете срещу кого насочихте пистолет, господине. - Казах най-нагло.
- Мисля, че знам перфектно, Кат. - Каза той и отново тръгна към мен.
- Не. - Каза Скот тихо и положи ръката си на рамото на тъмноокия.
- Тръгни с мен. - Каза Мартин заповедно. Бутна ме грубо и излязохме през вратата.
В

ървяхме по непознати за мен коридори, стигнахме до една черна врата и Мартин сложи ключа в ключалката и я отключи.
Влезнахме в огромна стая, в която пребивават тъмни цветове.
Мусколестото момче свали тениската си и се метна на огромния креват. Забелязах, че по гърбът му има синини.
- Какво ти се е случило? - Любопитството ми надделя.
- Не те засяга. - Отсече зеленоокия.
- Щом си казал. - Измрънках тихо.
Стоях известно време права и оглеждах стаята. После реших да седна на стола, които бе близо до кревата.Мартин не говореше, а просто си лежеше и без действаше. От вътре ме гризеше какво му се е случило, но нямаше да го питам повече. Явно наистина не ме засяга.
- Защо?  - Проговори изведнъж той.
- Какво защо?  - Попитах объркана.
- Защо се усмели да се заядеш с него? 
- Не ми пука какъв е. Искам уважение, когато го получа отвръщам със същото. Не може да ме нарича предателка без да знае каквото и да е за мен. - Погледнах към Мартин и видях, че ме гледа с интерес. Повдигнах вежда, но ми стана смешно от погледа му. - Какво? - Попитах.
- Интересно ми е мисленето ти. - Каза той.
- Кое по-точно? - Настоях.
- Очакваш да дойдеш в друга фирма и всичко да е наред?  - Попита.
- Не, но очаквам уважение, защото съм тук, за да помогна. - Казах просто, а Мартин се засмя.  Отново повдигнат вежда. - Ти си луда. - Заключи той. Засмях се.
- Благодаря, предполагам. - Усмихнах се, а той се изправи и застана пред мен. И леко се наведе. Крива усмивка се появи на лицето му.
- Какво?  - Попитах.
- Стани ми от тениската. - Каза той, а аз веднага скочих. Той я взе и набързо я облече.
- Ще ми кажеш ли какво ти е на гърба?  - Настоях отново. Мартин стрелна вежди нагоре. Въздъхна и се засмя сухо.
- Наруших правило. - Казах той.
- Какво?  - Попитах.
- Почувствах. - Кратко каза той. Сега мойте вежди бяха вдигнати нагоре. Какво ли имаше предвид?  Бях готова да попитам, но вратата рязко се отвори.
- Тръгваме!  - Кресна Скот, а аз се шокирах.
- Аз не знам плана!  - Възкликнах.
- В колата ще ти обясня. - Каза Мартин. Погледнах го. - Време е да ги избием. - Каза зеленоокия весело, а аз вътрешно изтръпнах.

***Съжалявам, пе дълго време нямаше глава. Ще опитам да се поправя *** Желая весели празници на всички! ***