Love on the brain (girlxgirl)

Пролог

В ранните си двадесет години хората просто искат да обиколят света, да живеят живота си както искат и да правят това, което обичат, знаейки, че цялото време е пред тях. В това число е и Аментис, която току-що е завършила първата си успешна книга и е обсипана с предложения за сътрудничество от различни издателства. Някъде по пътя на успеха обаче тя започва да намира тесния си апартамент в Лондон за твърде потискащ, идеите си за твърде клиширани и пишещата си машина за безполезна. Редакторката й я притиска да напише продължението на книгата за осем месеца, а договорът им няма как да се осъществи без вдъхновението, което й липсва от отчайващо дълго време.

Подтикната от мнението на родителите си, че й е нужна почивка и смяна на обстановката, тя събира нещата си в големия си червен куфар и се качва на самолет за Франция. За пътуването си знае само колко ще е продължителността му и къде ще отседне по времето му. Тази неизвестност малко я плаши, но тя се примирява с нея, съзнавайки, че това може би е единственият начин да завърши новия си непочнат още проект. 

В никакъв случай обаче не подозира, че само след четири месеца, прекарани с Чарлийн от другата страна на улицата, ще напише това писмо до майка си:

"Скъпа Джейн Алън - тази, която си ми дала живот,

Повярвай ми, никога не съм мислила и за секунда, че някога ще обикна момиче. Никога не съм намирала за привличащи женските устни, не и досега. Не обръщах внимание на извивките на женските бедра нито в гимназията, нито в университета. И знам, че ти винаги казваше, че все някога ще се намери мъж, който ще ми завърти главата (колкото и твърдоглава да съм), но сега седя само по пижама на красив балкон в центъра на Париж и ти пиша това, объркана от думите ти. Не мога да разбера себе си и начина, по който работи съзнанието ми. Защото ако някога думите ти бяха изречени, за да се превърнат в истина, то нямаше да гледам на мъжете, минаващи по улицата, толкова безразлично. 

Надявам се ти, от която някога съм била част, да ме разбереш. Писмото е адресирано до теб, защото не знам дали някога ще мога да кажа всичко това на татко. Ако ми беше останала и малко надежда, нямаше да пиша това и на теб, щях да запазя тайната за себе си и никога да не я споделя на никого. Но ето че съм твърдо убедена в онова, което тупти в гърдите ми. За първи път в живота си обичам някого по начина, по който ти обичаш татко и за който си ми разказвала толкова много пъти, докато бях в гимназията и мечтаех да почувствам онова, което приятелките ми изпитваха към момчетата. 

Ако някога решиш да отговориш на това писмо, моля те, кажи ми дали дори и за миг през съзнанието ти е преминавала мисълта, че може би никога няма да се влюбя в мъж. Кажи ми дали ще можеш да ме обичаш отново така, както си ме обичала досега, ако знаеш, че никога няма да родя продължител на рода ни. Кажи ми дали ще можеш да ме приемеш в обятията си, когато се върна в Лондон. 

Обичам те и се надявам да не си разкъсала този лист хартия още преди да стигнеш дотук. - Аментис. Хх"