Love on the brain (girlxgirl)

Глава 9

Чарлийн настоя да си харесах рокля от гардероба й, за да не се разкарвам до апартамента си, и понеже той беше съставен само от дизайнерски дрехи, това въобще не беше трудно за мен. Избрах си виолетова рокля без презрамки, а тя се спря на черна вечерна рокля, която подобно на бежовата от онази нощ беше от много тънък, прозрачен плат. В нея тя изглеждаше по-ефирна и от предишния път.

Обърнахме се с гръб една към друга, докато се преобличахме, но нещо в мен ме подтикна да погледна в огледалото до мен, което я отразяваше. Беше красива, дори по-красива от рисунките по стените, а те я изобразяваха като богиня. Кожата й беше гладка и вероятно по-мека и от коприна. Прииска ми се да я докосна - жената от рисунките, но преди дори да се запитам защо, тя се обърна, хвана ръката ми и поведе към коридора. Слязохме с асансьора, а след това си извикахме такси.

- Вълнуваш ли се? - попита ме.

- Да - признах, въздъхвайки. - Приятелите ти са... вълнуващи.

- Мисля, че вече са и твои приятели. Доста те харесаха, Аментис.

Усмихнах се, пускайки й ръката й, за да пооправя косата си. След като слязохме, при вида на тъмната улица по навик я хванах отново. Преминахме по подлеза, а след това усетих мириса на магия, виждайки извитите стълбички, които започваха на няколко крачки от нас. Чарлийн пристъпи към тях, но преди това се обърна към мен и в очите й разчетох нещо непознато. Исках да го разчета, да й отвърна, но не можех.

- Готова?

На устните й трепна лека усмивка. Почувствах я още по-близка в този непознат град и стиснах ръката й в отговор, преди да поемем към стълбището, което сякаш нямаше край. Свободната ми ръка се плъзгаше по парапета, докато не се уверих, че Чарлийн няма да ме пусне. След това й се доверих напълно, оставих се да ме води през непрогледния мрак към място, на което можех да забравя за всичко останало и да се отдам на съвсем непознатото за мен. Да бъда там беше сладко избавление - караше ме да спра да се тревожа за непочнатата си книга, за изгубеното си вдъхновение и изобщо за всичко останало.

Минахме през тунела, който се стесни за нас, пропусна ни през невидимата си врата към забавата на целия Париж; минахме и през тълпата, която тази нощ ми се стори дори по-сплотена, по-голяма и още по-изгубена в ритъма; минахме и през червената кожена врата, която ни отведе в помещението със сепаретата. Като дежа вю Деклан се изправи първи и дойде до нас, прегръщайки първо Чарлийн, а после и мен. Погледът му ме изпи цяла, погълна ме и ме отведе на непознато място само за да можеше гласът му да ме върне на земята само след миг. Опасно близо до ухото ми, устните му ми нашепнаха: