Love on the brain (girlxgirl)

Глава 4

Докато шофьорът на таксито ни отвеждаше на посочения адрес, Чарлийн оживено ми разказваше за приятелите си. По това, което чух, можех да очаквам само и единствено най-великата нощ от шестмесечния си престой във Франция.

- Ако видиш нещо странно - в очите й се появи онзи предупредителен блясък, който никога досега не бях виждала, но и по който разбрах, че не се шегува, - не му обръщай много внимание. И не се отделяй от мен. Обикновено идват доста хора, привлечени от силната музика, и не искам да те изгубя сред тълпата.

Кимнах и платих моята част от сметката на таксито. Двете излязохме от колата и помахахме на шофьора за довиждане. Бяхме на улица с почти никакво осветление. Единствената мъждива светлина идваше от уличната лампа точно пред нас. Благодарение на нея можех да видя сградите и паркираните коли. Улицата под краката ни беше калдъръмена, а на няколко метра от нас имаше подлез. Слязохме по стълбите, водещи към осветен тунел. Вървяхме в мълчание около минута-две, преди да излезем на съвсем различна от предишната улица. Тук имаше повече дървета отколкото коли, а на края й мост свързваше две от сградите.

- Хвани ръката ми - чух Чарлийн да казва, когато този път слязохме по различен тип стълби. Тези бяха по-тесни и се виеха надолу. - Почти пристигнахме.

Послушах я, намирайки ръката й в тъмнината и следвайки я надолу към каквото и да се криеше, когато парапетът под другата ми ръка свършеше. Сърцето ми биеше бързо в гърдите и аз едва се удържах да не извикам, когато стъпалата под краката ми свършиха. Тук приглушено се чуваше музика.

Ръката на Чарлийн беше топла и малко по-голяма от моята, което й позволяваше да държи здраво пръстите ми в хватката на своите. Двете вървяхме, притиснали рамена едно в друго. Басът започваше да се чува все по-отчетливо, но тя все още ме водеше към дълбините на тъмнината.

- Идвала съм тук стотици пъти - чух притаения й глас, звучеше развълнувана. - Но все още ме побиват тръпки от това.

"Това" избухна пред очите ми в съвсем същия миг, в който тя го спомена. Беше експлозия от примигващи ярки цветове и най-силната музика, която бях чувала през целия си живот. И всичко се появи просто ето така - от края на тунела. Нямаше врата, нито каквото и да е друго, само тунелът се беше свил дотолкова, че образуваше малък процеп, през който бяхме минали на път за това, което сега ни обграждаше и сякаш нямаше край. Тук имаше море от тела, които бяха хипнотизирани да танцуват завинаги, водени от опияняващия ритъм.