Love on the brain (girlxgirl)

Глава 14

В апартамента на Чарлийн, както разбрах няколко дни по-късно след последното ни посещение в клуба, се криеха доста странни неща. Никога преди не бях имала някого, чиито неща да искам да преровя просто за информация, но онзи ден ми стана ясно, че понякога трябва да примириш с нещата, които знаеш, и да не любопитстваш.

- Ще слезем ли до пекарнята? - тя ме попита, докато се намествах в ръцете й.

Беше толкова приятно да се сгуша в нея, да затворя очи и да забравя за света. Напомняше ми на моментите, когато се увличах в писането до самозабрава, само дето може би беше дори по-хубаво.

- Мислех, че ще останем тук през целия ден. Нищо ли няма за ядене?

- Има плодове в кухнята и от моето кафе.

- Ще свърши работа.

Засмяхме се, знаейки, че ще намеря каквото и да е извинение, за да не се налага да се отделя от нея и да излезем. Дори бях започнала да пия горчилката, която представляваше запасът й от кофеин.

- А за обяд какво ще правим тогава?

- Не мисли отсега за това - измърморих, притискайки лице във врата й.

Опитвах се да изкопча от момента всичко, което можех, - аромата й, топлината, допира на кожата й до моята, шепота й в ухото ми... Наслаждавах се на всичко това и когато ми се виждаше сюрреалистично, се надигах на лакти и я целувах, за да докажа на съзнанието си, че да, в онзи миг бях там, при нея и бях щастлива. Всъщност вече смятах решението, че решението ми да дойда в Париж, беше едно от най-добрите, които бях вземала.

- Много се радвам, че започна да пишеш. Началото на книгата изглежда доста обещаващо.

Никога досега не бях позволявала на никого освен на Ирина да види черновите ми, но противно на очакванията ми не съжалявах, че ги бях показала и на Чарлийн. Мнението й значеше много за мен и ако преди бях внимателна в работата си, сега нервността от факта, че тя щеше да я прочете, ме караше да изпипвам всичко до последния детайл.

- Много ми липсваше пишещата машина - кимнах. - Писането е като всеки сладък навик - кафето сутрин, за теб може би пушенето, секса. Трудно е, когато изведнъж загубиш желание да го правиш. Не знаеш как да се изразиш по друг начин, как да не се затвориш в себе си и да позволиш на емоциите си да избухнат в теб. Веднъж в гимназията спрях да пиша за около месец. Може би бях в депресия или нещо такова, защото не намирах смисъл дори в това, казвах си, че не съм толкова добра и все някога трябва да се откажа да си губя времето. Нямаш представа колко добре е да се завърнеш към това, което обичаш да правиш.